— Диана е жива! — бъбреше старецът, — Диана, моята Диана! А бяха ми казали, че е мъртва. О, господи!
И този силен воин, свикнал да побеждава във войните и междуособиците, пощаден от копия и куршуми, този стар дъб, поразен като от удар на мълния с известието за смъртта на дъщеря му и все пак задържал се на краката си, този могъщ борец, успял да се противопостави на скръбта, беше сломен, смазан, унищожен от радостта. При вида на скъпия образ, който плуваше и се люшкаше пред очите му, като че ли се разпадаше на отделни атоми, баронът отстъпи назад, коленете му се подкосиха и ако Бюси не го придържаше, щеше да се затъркаля надолу по стълбата.
— Боже мой! Господин дьо Бюси — извика Диана, стремително преодолявайки стъпалата, които я отделяха от баща й, — какво стана с баща ми?
Същият въпрос, дори още по-недоумяващ, се четеше и в очите на младата жена, изплашена от внезапната бледост и странното поведение на барона при срещата с нея, среща, за която тя мислеше, че баронът би трябвало да бъде предупреден.
— Господин барон дьо Меридор ви мислеше за мъртва, госпожо, той ви оплакваше така, както подобава на баща в такъв случай.
— Какво? — възкликна Диана. — И никой не го разубеди?
— Никой.
— Да, да, никой — обади се старецът, като вече се връщаше от небитието. — Никой, дори господин дьо Бюси.
— Неблагодарник — произнесе с ласкав упрек в гласа Бюси.
— О, не — отговори старецът, — вие бяхте прав. Ето я минутата, която с лихвите заплаща всичките ми страдания. О, моя Диана! Моя любима Диана! — продължаваше той, с едната си ръка обхванал главата на дъщеря си, притегляйки я към устните си, а другата протегнал към Бюси.
Изведнъж той отметна глава, като че ли някакъв -мъчителен спомен, или нов страх се прокрадна към сърцето му през бронята на радостта, която, ако може така да се изразим, току-що беше облякла неговото сърце.
— Обаче вие, господин дьо Бюси, ми бяхте казали, че ще видя госпожа дьо Монсоро. Къде е тя?
— Уви, татко — прошепна Диана.
Бюси събра всичките си сили.
— Тя е пред вас — каза той — и граф дьо Монсоро е ваш зет.
— Какво, какво? — несвързано проговори поразеният барон. — Господин дьо Монсоро е мой зет и никой не ми е известил за това, нито ти, Диана, нито той самият, никой?
— Не смеех да ви пиша, татко, от страх писмото ми да не попадне в ръцете на принца. При това предполагах, че вие знаете всичко.
— Но защо — попита баронът, — кому са нужни всички тези тайни?
— О, татко, помислете сам — подхвана Диана, — защо господин дьо Монсоро ви е оставил да смятате, че съм мъртва? Защо той скри от вас, че е мой мъж?
Целият разтреперан, баронът като че ли се страхуваше да проникне докрай в тази мрачна тайна. Той отправяше плах, питащ поглед ту към блестящите очи на своята дъщеря, ту към тъжните проницателни очи на Бюси.
Междувременно, като се придвижваха крачка след крачка напред, те влязоха в гостната.
— Господин дьо Монсоро — мой зет — все още слисано повтаряше барон дьо Меридор.
— Това не бива да ви учудва — отговори Диана и в гласа й прозвуча ласкав упрек, — нима вие не ми заповядахте да се омъжа за него, татко?
— Да, ако той те спаси.
— Ето, че ме е спасил — глухо проговори младата жена й се отпусна в креслото. — Той ме спаси, ако не от беда, то във всеки случай от позор.
— Тогава защо той не ми извести, че си жива — на мен, който така горчиво те оплаквах — повтаряше старецът. — Защо ме остави да се погубвам от отчаяние, когато можеше с една дума, с една-единствена дума да ми върне живота?
— О, тук има някакъв коварен умисъл — възкликна Диана. — Татко, отсега нататък вие не ще ме оставите. Господин дьо Бюси, нали вие няма да ни откажете защитата си?
— Много съжалявам, госпожо — каза, покланяйки се младият човек, — аз нямам никакво право да прониквам във вашите семейни тайни. Виждайки странното поведение на вашия съпруг, бях длъжен да ви намеря защитник, комуто да можете да се доверите. Този защитник е вече при вас, за него аз пътувах до Меридор. Отсега нататък с вас ще бъде вашият баща, а аз се оттеглям.
— Прав е — печално отбеляза старецът. — Господин дьо Монсоро се е страхувал да не разгневи херцог д’Анжу, господин дьо Бюси също се бои да не навлече върху себе си гнева на негово височество.
Диана отправи към младия човек красноречив поглед, който означаваше:
„Вие, когото наричат храбрецът Бюси, нима се боите от гнева на херцог д’Анжу, както може да се бои от него господин дьо Монсоро?“
Бюси разбра значението на погледа на Диана и се усмихна.
— Господин барон — каза той, — моля да ме извините за странната молба, вас, госпожо, също ви моля да ми простите, тъй като намеренията ми са най-добри.