Бащата и дъщерята се спогледаха и замряха в очакване.
— Господин барон — продължи Бюси, — моля ви да попитате госпожа дьо Монсоро…
При последните думи, подчертано произнесени от Бюси, младата жена пребледня. Като видя, че й причинява болка, Бюси се поправи.
— Попитайте вашата дъщеря щастлива ли е в брака, за който е дала съгласие, изпълнявайки вашата родителска воля.
Диана започна да кърши ръце и да плаче. Такъв беше единственият отговор, който тя беше в състояние да даде на Бюси. Впрочем никакъв друг не би бил по-ясен от този.
Очите на стария барон се напълниха със сълзи, той започна да разбира, че може би твърде набързо е завързал дружба с граф дьо Монсоро и тази дружба е изиграла съдбоносна роля в нещастната участ на неговата дъщеря.
— Сега — каза Бюси — наистина ли, господине, вие дадохте ръката на дъщеря си на господин дьо Монсоро доброволно, без да сте принуден със сила или с някаква друга хитрост?
— Да, при условие, че той ще я спаси.
— И действително той я е спасил. Аз не намирам за нужно да ви питам, господине, ще държите ли на своята дума.
— Да държиш на думата си — това е общ закон, от значение особено за лица с благороден произход и вие, господине, сте длъжен да го знаете по-добре от когото и да било. Господин дьо Монсоро, според вашите собствени думи, е спасил живота на моята дъщеря, значи моята дъщеря принадлежи на господин дьо Монсоро.
— Ах — прошепна Диана, — защо не умрях!
— Госпожо — обърна се към нея Бюси, — сега разбирате основанията ми да кажа, че нямам повече работа тук. Господин баронът е дал вашата ръка на господин дьо Монсоро, а вие самата сте му обещали да станете негова жена при условие, че отново видите баща си жив и невредим.
— Ах, не разкъсвайте сърцето ми, господин дьо Бюси — възкликна Диана, пристъпвайки към младия човек. — Татко не знае, че аз го ненавиждам, татко не знае, че се страхувам от него. Татко упорито се стреми да вижда в него мой спасител, а аз, ръководейки се не от разсъдъка, а от вътрешно усещане, утвърждавам, че този човек е моят палач.
— Диана! Диана! — умоляваше баронът, — той те спаси!
— Да — извика Бюси извън себе си, отведнъж престъпвайки всички граници, в които до тази минута го удържаше благоразумието и деликатността му, — а какво ако опасността не е била толкова голяма, както на вас ви се струва, ако опасността е била мнима, ако… Ах, нима аз зная? Повярвайте ми, господин барон, във всичко това има някаква тайна, която тепърва ми предстои да разкрия, и аз ще я разкрия. Но считам за свой дълг да ви заявя, че ако на мен самия ми се бе паднало щастието да се окажа на мястото на господин дьо Монсоро, то и аз бих спасил от безчестие вашата целомъдрена и прекрасна дъщеря, но кълна се в бога, който ме чува — аз никога не бих поискал отплата за тази услуга.
— Той я обичаше — каза баронът, който също чувстваше цялата мерзост в поведението на граф дьо Монсоро, — а на любовта трябва да се прощава.
— А аз! — извика Бюси. — Нима аз…
Изплашен от този изблик, неволно изтръгнал се от сърцето му, Бюси замълча, но прекъснатата фраза беше довършена от пламналия му поглед.
Диана разбра Бюси не по-лошо, отколкото ако той бе изказал с думи всичко онова, което кипеше в душата му, а може би неговият поглед бе по-красноречив от всякакви думи.
— И така — каза тя поруменяла, — вие ме разбрахте, нали? Е, тогава, мой приятелю, братко мой, нали вие настоявахте за тези обръщения и аз ви ги давам. И така, приятелю мой, и така, братко мой, можете ли да ми помогнете с нещо?
— Но херцог д’Анжу! Херцог д’Анжу! — бърбореше старецът, все още заслепен от мълнията на заплашителния височайши гняв.
— Аз не съм от тези, които се плашат от гнева на принцовете, сеньор Огюстен — отговори младият човек, — може би аз или се заблуждавам, или ние няма за какво да се плашим от този гняв. Ако вие пожелаете, господин барон, мога да ви направя толкова близък приятел на принца, че той ще ви защитава от граф дьо Монсоро, тъй като истинската опасност, повярвайте ми, произлиза от графа — опасност неизвестна, но несъмнена, невидима, но може би неизбежна.
— Обаче, ако херцогът узнае, че Диана е жива, всичко загива — възрази старият барон.
— Щом е така — каза Бюси, — виждам, че каквото и да ви кажа, все едно вие преди всичко и по-скоро, отколкото на мен, ще повярвате на господин дьо Монсоро. Няма да говорим повече за това. Вие се отказвате от моето предложение, господин барон, вие отблъсквате всемогъщата ръка, която съм готов да ви призова на помощ; хвърлете се в обятията на човека, който така прекрасно е оправдал вашето доверие. Аз казах вече: моят дълг е изпълнен и нямам повече работа тук. Прощавайте, сеньор Огюстен, прощавайте, госпожо, повече няма да ме видите, аз си отивам. Прощавайте!