— А аз? — възкликна Диана, хващайки го за ръка. — Нима аз съм променила отношението си към него? Не. На колене ви моля, господин дьо Бюси, не ме напускайте, не ме напускайте!
Бюси пое молитвено събраните прекрасни ръце и целият му гняв в същия миг се стопи, също както под горещата усмивка на майското слънце на гребена на скалата внезапно изчезва снежната шапка.
— Така да е, госпожо — каза Бюси. — Приемам святата мисия, която ми възлагате, и след три дни, понеже ми трябва време, докато се добера до принца, който, както се говори сега, заедно с краля е на поклонение на Шартърската богородица — не по-късно от три дни, ние отново ще се видим, или аз не съм достоен да нося името Бюси.
И като се доближи до Диана той я опияни със страстното си дихание и пламенен поглед и тихо добави:
— Ние с вас сме в съюз против Монсоро. Помнете, че не той ви върна бащата, и не ме предавайте.
И като стисна ръката на барона, Бюси напусна стаята.
Глава 26
За това, как брат Горанфло се събуди и какъв прием му беше оказан в манастира
Ние оставихме нашия приятел Шико в онази минута, когато възхитено се любуваше на брат Горанфло, който непробудно спеше, тресейки въздуха с гръмогласно хъркане. Шико направи знак на стопанина на странноприемницата да изнесе свещта. Още преди това той помоли метр Бономе в никакъв случай да не се изпусне да спомене пред почтения монах, че неговият сътрапезник е излязъл в десет часа вечерта и се е завърнал едва в три часа сутринта.
Тъй ката за метр Бономе беше ясно, че каквито и отношения да свързваха шута и монаха, плащаше винаги шутът, той изпитваше към него голяма почит, а към монаха се отнасяше доста пренебрежително.
Затова той обеща на Шико да не намеква никому с нищо за събитията през изтеклата нощ и се оттегли, както му бе предложено, като остави двамата приятели на тъмно.
След малко Шико забеляза една особеност, която го докара във възторг: брат Горанфло не само хъркаше, но и говореше. Неговият несвързан говор беше породен не от терзана от угризения съвест, както бихте могли да помислите, а от претоварения с храна стомах.
Ако думите, изстрелвани от брат Горанфло насън, се подредяха една до друга, бихме получили необичаен букет, от изящните цветя на духовното красноречие и магарешките тръни на трапезната мъдрост.
В същото време Шико разбра, че в адската тъмнина ще му бъде извънредно трудно да изпълни задачата си и възстанови нещата така, че когато неговият приятел се събуди да не за подозре нищо. Имаше опасност, като се движи в тъмнината, той, Шико, по невнимание да настъпи някой от четирите крайника на Горанфло, проснати в неизвестни нему посоки и тогава болката щеше да извади монаха от мъртвешкия сън.
За да освети малко стаята, Шико раздуха въглените в огнището.
При този звук Горанфло престана да хърка и промърмори:
— Братя! Ето свирепия вятър: този полъх господен, дихание на Всевишния, той ме вдъхновява.
И в същия момент отново захърка. Шико изчака минута, докато сънят отново завладя монаха, и започна предпазливо да го разповива.
— Какъв студ — заръмжа Горанфло, — гроздето няма да узрее при такъв студ.
Шико прекъсна своето занимание по средата, изчака няколко минути и отново се захвана за работа.
— Вие познавате моето усърдие, братя — забоботи монахът, — аз ще отдам всичко за светата църква и за монсеньор херцог дьо Гиз.
— Мошеник — каза Шико.
— Такова е и моето мнение — незабавно се отзова Горанфло, — от друга страна несъмнено…
— Какво несъмнено? — попита Шико като приповдигаше туловището на монаха, за да му надене расото.
— Несъмнено, че човекът е по-силен от виното: брат Горанфло се бори с виното като Яков с ангела и брат Горанфло победи виното.
Шико повдигна рамене.
Ненавременното движение доведе до това, че Горанфло отвори едно око и видя над себе си Шико, който от мъждивата светлина на въглените от огнището му изглеждаше мъртвешки бледен и зловещ.
— Ах, само не призраци, само не вампири — запротестира монахът, като че ли се обясняваше с някакъв добре познат му дявол, който нарушава условията на подписания между тях договор.
— Той е мъртвопиян — заключи Шико, след като успя да облече брат Горанфло в расото и нахлузи на главата му качулката.
— Ха така — измрънка монахът. — Най-после клисарят се сети да затвори вратата на хора и повече не духа.
— Сега можеш да се събуждаш, когато ти скимне — каза Шико. — Все ми е едно.