— Господ чу молитвата ми — промърмори Горанфло — и отвратителният северен вятър, който той изпрати, за да измрази лозята, се превърна в приятен ветрец.
— Амин — каза Шико.
Като се постара да придаде колкото се може по-правдоподобен вид на натрупаните празни бутилки и мръсни чинии върху масата, Шико си направи възглавница от кърпите, постла за чаршаф покривката, легна на земята до Горанфло и заспа.
Слънчевите лъчи, които паднаха върху очите на монаха и дрезгавият глас на ханджията, подканващ своите помощници от кухнята, успяха да пробият гъстите пари, омотали съзнанието на Горанфло.
Монахът се надигна с помощта на двете си ръце и се закрепи на онази част на тялото, която предвидливата природа е предназначила да бъде център на тежестта на човека.
Като извърши всичко това с доста усилия, Горанфло се взря в красноречивия натюрморт от празни съдове на масата. Шико лежеше изящно прегънал ръка по начин, който му даваше възможност изпод нея да оглежда цялата стая, без да изпуска нито едно движение на монаха. От време на време гасконецът престорено хъркаше и го правеше така естествено, че това правеше чест на таланта му на подражател, за което вече говорихме.
— Съмнало — възкликна монахът. — Проклятие! Съмнало и вече е ден! Излиза, че цялата нощ съм лежал тук.
После изведнъж се сепна.
— Ами абатството! Боже господи!
Той трескаво започна да се препасва с връвта — труд, с който Шико не счете за нужно да натоварва себе си.
— Не, напразно — продължи Горанфло — сънувах страшен сън: присъни ми се, че съм покойник, загърнат в саван, а саванът целият в кървави петна.
Горанфло беше почти прав.
През нощта, полусъбуден, той възприе покривката, С която беше завит, за саван, а петната от вино по нея — за кръв.
— За щастие беше сън — сам се успокои той и се огледа отново.
Този път погледът му се спря на Шико, който усети това и захърка с удвоена сила.
— Великолепен е този пияница — продължи Горанфло, гледайки със завист другаря си. — И сигурно е щастлив, след като спи така яко — добави той. — Ех, да се беше намерил малко в моята кожа!
После монахът изпусна въздишка, която, сливайки се с хъркането на Шико, образува такъв мощен звук, който несъмнено би събудил гасконеца, ако гасконецът наистина спеше.
— А защо ли не го разбутам и не се посъветвам с него? — гласно помисли Горанфло. — Той е мъдър съветник.
В същия момент Шико утрои старанието си и хъркането му, приело звучене на орган, се издигна до гръмотевичен тътен.
— Не, не трябва — сам си възрази Горанфло, — твърде много ще се възгордее. И без негова помощ ще съумея да излъжа нещо. Но каквото и да излъжа, без манастирската тъмница няма да мине. Работата не е в тъмницата, а в това, че ще се кара на хляб и вода. Ех, ако имах поне пари, щях да мога да съблазня брата тъмничар.
Щом чу тези думи, Шико незабелязано измъкна от джоба си доста заоблената си кесия и я пъхна под корема си.
Тази предпазна мярка съвсем не се оказа излишна, тъй като Горанфло със съкрушена физиономия се примъкна към приятеля си и печално забъбри:
— Ако се събудеше, той не би ми отказал едно екю, но тъй като неговият сън е свещен за мен, налага се сам…
На това място брат Горанфло, който до този момент пребиваваше в седящо положение, смени последното на коленопреклонно и като се надвеси над Шико, внимателно пъхна ръката си в джоба му.
Шико обаче, за разлика от своя другар по пиене, не счете, че е своевременно да се обръща с претенции към познатия дявол и позволи на монаха да се порови спокойно и в единия, и в другия джоб на дългия му камизол.
— Странно — каза Горанфло, — джобовете са празни. А! Сигурно са в шапката!
Докато монахът търсеше шапката му, Шико изсипа съдържанието на кесията в шепата си, а изпразнената лека и плоска като лист хартия кесия сложи в джоба на панталоните си.
— И в шапката няма нищо — каза монахът. — Това ме учудва! Моят приятел Шико, който е извънредно умен глупак, никога не излиза от къщи без пари. Ах ти, стари гале — добави той ухилен до уши, — бях забравил, че имаш и гащи.
Ръката му се плъзна в джоба на Шико и измъкна оттам празната кесия.
— Исусе — промърмори Горанфло. — Ами вечерята… кой ще я плаща?
Тази мисъл така силно подейства на монаха, че той веднага скочи на крака и макар и с неуверена, но твърде бърза крачка тръгна към вратата. Мина мълчешком през кухнята, пренебрегвайки опитите на стопанина да го заговори, и избяга от странноприемницата.
Тогава Шико пъхна парите обратно в кесията, а нея в джоба си и като се подпря на лакти върху нагретия вече от слънчевите лъчи перваз на прозореца, потъна в дълбоки размишления, абсолютно забравяйки за съществуването на брат Горанфло.