— Да, но докато очаквам това, аз не мога да не се опасявам за последствията от този изблик не само за вас, но и за всички нас също. Ако всичко беше останало само между нашето братство, би било съвсем друго.
— Как — учуди се Горанфло, — за това знаят в града?
— Несъмнено. Вие помните, че там имаше повече от сто души миряни, които не изпуснаха нито дума от вашата реч.
— От моята реч? — повтори още по-учудено Горанфло.
— Признавам, че речта беше прекрасна. Разбирам, че овациите могат да ви опиянят и всеобщото одобрение да ви възгордее, но да се стигне до там да се предлага минаване на процесия по улиците на Париж, да се предлага в ризница с каска на главата и протазан на рамо да се обръщате с призиви към добрите католици, съгласете се, това минава всякакви граници.
Горанфло гледаше игумена с облещени очи, в които се редуваха всички степени на учудване.
— Обаче — продължи абатът — съществува възможност всичко да се уреди. Свещеният пламък, който кипи във вашето благородно сърце, е във ваша вреда в Париж, където сте следен от толкова зли очи. Искам малко да го охладите.
— Къде, отче? — попита Горанфло, убеден че затворът няма да му се размине.
— В провинцията.
— Но това е изгнание — възкликна Горанфло.
— Прескъпи брате, оставайки тук, вие се излагате на много по-сурово наказание.
— Какво ме заплашва?
— Съдебен процес, който по всяка вероятност би завършил с присъда за доживотен затвор, или даже със смъртно наказание.
Горанфло страшно пребледня. Той никак не можеше да проумее защо трябва да го заплашва доживотен затвор или даже смъртна присъда само защото се е напил в кръчмата и е прекарал нощта вън от стените на манастира.
— В същото време, ако се съгласите на временно заточение, вие, любими брате, не само ще избегнете опасността, но ще издигнете знамето на вярата в провинцията. Всичко, което направихте и говорихте миналата нощ, е твърде опасно и даже немислимо тук пред очите на краля и проклетите му любимци, докато в провинцията това е напълно допустимо. Тръгвайте по-скоро, брате Горанфло, може би и сега вече да е твърде късно и стрелците на краля да имат заповед за арестуването ви.
— Какво! Преподобни отче, какво чувам — ломотеше Горанфло и уплашено въртеше очи в зависимост от това, как игуменът, чиято снизходителност отначало внушаваше най-светли надежди, продължаваше да говори, а братът монах все повече се втрещяваше от чудовищните размери, до които се раздуваше неговото прегрешение, което в интерес на истината съвсем не беше непростимо. — Вие казахте — стрелци, а какво общо имам аз с тях?
— Е, ако вие нямате, може би те имат.
— Тогава значи са ме издали? — попита брат Горанфло.
— Обзалагам се, че е така. Затова заминавайте, заминавайте!
— Да замина, преподобни отче — каза обърканият Горанфло, — но от какво ще живея, ако замина?
— О, няма нищо по-просто. Вие сте събирач па милостиня за манастира — от това ще живеете. До днес със събраните пожертвувания вие хранехте други — отсега нататък вие ще се изхранвате с тях. И освен това, няма за какво да се безпокоите. Боже мой! Мислите, които вие изказахте тук, ще ви осигурят в провинцията толкова привърженици, че ви гарантирам — за нищо няма да изпитвате нужда. Така че, с бога напред, вървете и нека не ви хрумва да се завръщате, докато не получите за това покана от нас.
И като прегърна ласкаво монаха, игуменът леко, но настойчиво го побутна към вратата на килията.
Отвън вече в очакване на Горанфло се беше събрало цялото братство.
Щом той се появи, тълпата монаси се хвърли към него, като всеки се стремеше да го докосне — да пипне ръката му, или врата, дрехата. В усърдието си някои стигнаха дотам, че целуваха полите на расото му.
— Сбогом — казваше един, притискайки брат Горанфло към сърцето си, — сбогом, свети човече, не ме забравяйте в молитвите си:
— Брей — прошепна под носа си Горанфло. — Аз — свят човек? Доста интересно.
— Сбогом, безстрашни поборнико на вярата — твърдеше друг и му стискаше ръката. — Сбогом! Готфрид Булонски е джудже в сравнение с вас.
— Сбогом, мъченико — напътстваше го трети, целувайки края на връвта, с която беше препасано расото му, — ние все още живеем в мрак, но светлината скоро ще възсияе.
И по такъв начин, предаван от ръце на ръце, Горанфло шестваше от целувка към целувка, от похвала към похвала, докато не се озова до вратите на манастира, които веднага, щом като прекрачи прага, се захлопнаха след него.
Горанфло погледна към манастирските порти с изражение, което не се поддава на описание. От Париж той излезе олюлявайки се, като че ли се отдалечаваше от ангела, който го заплашваше с върха на пламтящия си меч.