Тази мисъл се оказа твърде натрапчива и продължи да витае в мозъка на монаха цял четвърт час и най-накрая се смени с друга, малко по-разумна: да се упъти направо в „Рогът на изобилието“, да събуди Шико, а ако той вече е станал и излязъл, да го извика, да му разкаже в какво окаяно положение се е оказал той, брат Горанфло, поради това че е проявил слабост и е отстъпил пред неговите тактически призиви, да му разкаже и по такъв начин да получи от своя приятел нещо за препитание.
Този план зае на Горанфло още четвърт час, тъй като монахът се отличаваше с разсъдителност, а идеята сама по себе си не беше лишена от достойнства.
След това се появи и трета, твърде смела мисъл: да заобиколи около стените на столицата, да влезе в нея през Сен-Жерменската порта или Нелската кула и тайно да продължи да събира милостиня в Париж. Той знаеше топлички местенца, плодородни кътчета, малки улички, където познати кумички отглеждат вкусни кокошки и винаги са готови да пуснат в торбата му някой скопен петел, издъхнал от затлъстяване. В благодарното огледало на своите спомени Горанфло видя нечия къщичка с навес, където се приготвяха всевъзможни сушени плодове и сладка, които според брат Горанфло, както поне той обичаше да мисли — се приготвяха, за да може в торбата на събирача на милостиня като отплата за неговата бащинска благословия да бъдат пускани бурканче с желе от сушени дюли, или дузина захаросани лешници, или кутия със сушени ябълки, чийто аромат би накарал дори умиращ да помисли за пийване. Трябва да признаем, че помислите на брат Горанфло в по-голямата си част бяха насочени към наслажденията на пълната маса и към радостите на покоя и той неведнъж с известно безпокойство се сещаше за двамата адвокати на дявола на име Мързел и Чревоугодничество, които в деня на Страшния съд ще се изправят срещу него. Но длъжни сме да кажем, че в очакване на този час, достойният монах неотклонно вървеше, макар и не без угризения на съвестта, по обсипания с цветя склон, водещ към бездната, в дълбините на която нестихващо виеха, подобно на Сцила и Харибда, двата по-горе описани смъртни гряха.
Именно затова последният план беше особено приятен на Горанфло. Струваше му се, че е създаден за такова съществуване. Но да се осъществи този план и да се води предишният начин на живот, беше възможно само при условие, че останеше в Париж, а в Париж Горанфло на всяка крачка можеше да срещне стрелци, сержанти, манастирски власти — с една дума паство, твърде нежелателно за монаха беглец.
И освен това, пред него се очертаваше още едно препятствие: ковчежникът на манастира „Света Женевиев“ беше твърде усърден стопанин, за да остави Париж без събирач на милостиня и излизаше, че Горанфло рискуваше да се сблъска лице в лице със своя събрат, притежаващ неоспоримото преимущество, че се намира при изпълнение на служебните си задължения.
Представяйки си тази среща, брат Горанфло вътрешно потръпна и имаше защо.
Той вече се беше изморил от своите монолози и своите страхове, когато забеляза, че в далечината при Бурделската порта се показа конник и скоро под сводовете на арката се раздаде тропот от галопа на коня.
Близо до една къща, на около сто крачки от мястото, където се намираше Горанфло, конникът слезе от коня и почука. Отвориха му и той изчезна в двора заедно с коня.
Горанфло отбеляза това обстоятелство, понеже завидя на щастливия конник, че притежава кон, който следователно можеше да бъде продаден.
Но след малко конникът — Горанфло го позна по наметалото — конникът казваме, като излезе от къщата, се отправи към намиращите се на известно разстояние дървета, пред които се издигаше купчина камъни и се скри между дърветата и този своеобразен бастион.
— Няма съмнение, той проследява някого от засада — прошепна Горанфло. — Ако имах доверие на стрелците, бих ги предупредил, а ако бях по-храбър, и сам бих му попречил.
В този момент човекът от засадата, който не изпускаше от очи градската порта, хвърли набързо поглед наляво и надясно и забеляза Горанфло, който все още седеше, подпрял брадата си с ръка. Присъствието на външен човек, изглежда, пречеше на непознатия. Той стана и с престорено равнодушие започна да се разхожда зад камъните.
— Походката ми е позната — каза Горанфло, — като че ли и фигурата също. Излиза, че го познавам… но не, това е невъзможно.