— Братята ме отхвърлиха от себе си — продължи той. — Аз съм отлъчен от църквата, анатемосан.
— Така ли? И за какво?
— Чуйте ме, господин Шико — произнесе монахът, слагайки ръка на сърцето си, — може да ми вярвате, може да не ми вярвате, но аз и сам не зная защо.
— Може би са ви забелязали през онази нощ, друже, когато се шляехте по кръчмите?
— Неуместна шега — строго каза Горанфло, — вие прекрасно знаете с какво се занимавах тогава, като се започне от вечерта.
— Тоест — уточни Шико, — с какво сте се занимавали от осем до десет вечерта. Какво сте правили от десет часа вечерта до три часа сутринта — на мене не ми е известно.
— Как да разбирам това — от десет вечерта до три сутринта?
— Точно така — в десет часа вие излязохте.
— Аз? — Горанфло учудено опули очи срещу гасконеца.
— Разбира се, аз даже попитах къде отивате.
— Къде отивам, вие сте ме попитали къде отивам?
— Да!
— И какво ви отговорих?
— Отговорихте ми, че отивате да държите реч.
— Но в това има частица истина — измърмори потресеният Горанфло.
— Проклятие! Каква частица, вие даже възпроизведохте пред мен доста внушителна част от своята реч, тя не беше от късите.
— Моята реч се е състояла от три части, такава композиция според Аристотел е най-добра.
— В речта ви имаше възмутителни места, насочени срещу крал Анри III.
— Нима? — каза монахът.
— Просто възмутителни, и не бих се учудил, ако разбера, че ви преследват като подстрекател на безредици.
— Господин Шико, вие ми отваряте очите. Кажете, когато разговарях с вас, имах ли вид на буден човек?
— Длъжен съм да ви призная, друже, че видът ви ми се стори доста странен. Особено погледът ви беше толкова неподвижен, че чак се изплаших. Можеше да се предположи, че все още не сте се събудили и говорите насън.
— И все пак — каза Горанфло, — какъвто и дявол да се е забъркал в тази работа, аз знам със сигурност, че се събудих тази сутрин в „Рогът на изобилието“.
— Да, но вие се завърнахте в три часа сутринта и за доказателство мога да ви кажа, че оставихте вратата отворена и аз премръзнах.
— И аз също — каза Горанфло. — Това помня.
— Ето, виждате ли! — подхвана Шико.
— Ако само казвахте истината…
— Как — ако казвам истината? Бъдете сигурен, друже, думите ми са чиста истина. Попитайте метр Бономе.
— Метр Бономе?
— Разбира се, нали той ви отвори вратата. Длъжен съм да отбележа още, че когато се върнахте, вие просто бяхте набъбнал от високомерие, та аз ви казах: „Засрамете се, друже, високомерието не прави чест на човек, особено ако този човек е монах.“
— И защо съм бил толкова възгордян?
— Защото вашата реч е имала успех, защото са ви поздравявали и хвалили херцог дьо Гиз, кардиналът и херцог дьо Майен… Да продължи Господ дните му — добави Шико като повдигна шапката си.
— Сега разбирам всичко — каза Горанфло.
— Това е отлично! Значи вие признавате, че сте били на това събрание? Дявол го взел, как го нарекохте? Почакайте! Събрание на Светия съюз. Така.
Горанфло наведе глава и застена.
— Аз съм сомнамбул — каза той, — отдавна вече подозирам това.
— Сомнамбул — повтори Шико. — А какво значи сомнамбул?
— Това означава, господин Шико, че в моето тяло духът господства над плътта до такава степен, че когато плътта спи — духът бодърства и й заповядва, а плътта, която спи, е принудена да се подчинява.
— Ех, това ми прилича много на магия. Ако сте обладан от нечиста сила, признайте ми това откровено. Как е възможно да ходи човек насън, да размахва ръце, да произнася речи, в които да ругае краля — и всичко това, без да се събуди? Кълна се в светата Дева! Според мен това е противоестествено. Махни се, Велзевуле! Vade retro, Satanas!
И Шико се отдръпна настрана.
— Значи — каза Горанфло — и вие, вие също ме напускате, господин Шико. Tu quoque Brute! Ай-ай-ай! Не съм мислил никога, че сте способен на това.
И смазаният от мъка монах се опита да изстиска от гърдите си ридание.
Такова голямо отчаяние, което изглеждаше още по-безмерно поради това, че се съдържаше в това шкембесто тяло, предизвика у Шико съжаление.
— Хайде — каза той, — повтори какво ми беше казал.
— Кога?
— Току-що.
— Уви! Аз нищо не помня, аз полудявам, главата ми е претъпкана, а стомахът ми е празен. Вкарайте ме в правия път, господин Шико!
— Ти ми говори нещо за странстване?
— Да, говорих ви, аз казах, че достопочтеният отец игумен ме изпрати да постранствувам.
— В каква посока? — осведоми се Шико.
— В каквато поискам — отговори монахът.
— И къде отиваш?
— Където ми видят очите! — Горанфло издигна ръце към небето — уповавам се на божията милост! Господин Шико, не ме оставяйте в беда, заемете ми няколко екю за по път.