И той провъзгласи с решителен глас, на който Горанфло не можа да се противопостави:
— Потегляме на път, друже, на път! В Мелон ни чака обед.
Макар Шико да говореше с повелителен тон, той съумя да подправи своята строга заповед с шепа надежда, ето защо Горанфло повтори без каквито и да било възражения:
— Към Мелон! Към Мелон!
Той тутакси стана от масата и с помощта на стола се покатери на магарето си, което вместо седло имаше проста кожена възглавница с две примки от ремък, които заменяха стремето. Монахът пъхна сандалите си в тези примки, след това хвана с дясната си ръка поводите, подпря гордо лявата на кръста си и излезе през вратата на странноприемницата величествен като Господ бог, приликата с когото Шико не без основание долавяше в него.
Що се отнася до Шико, то той се метна на седлото със самоувереността на опитен ездач и двамата конници, без да се бавят нито минута, потеглиха в тръс по пътя за Мелон.
Изминаха наведнъж четири левги и чак тогава се спряха да отдъхнат. Монахът веднага се просна на земята и заспа под лъчите на слънцето. Шико се зае с пресмятане на времето, необходимо за път и определи, че ако правят по десет левги на ден, то ще изминат за дванадесет дена разстоянието от сто и двадесет левги.
Панург с крайчетата на бърните си отщипваше от един магарешки бодил.
Десет левги — това беше всичко, което можеше да се очаква от обединените усилия на магарето и монаха.
Шико поклати глава.
— Това е невъзможно — промълви той, гледайки как Горанфло безметежно спи върху крайпътния откос, като че ли върху пухена постеля. — Не, така няма да я бъде — ако дългополият иска да пътува с мен, длъжен е да прави не по-малко от петнадесет левги на ден.
Както виждате, от известно време върху брат Горанфло започнаха да се сипят всякакви напасти.
Шико побутна монаха с лакът, за да го събуди и да му съобщи решението си.
Горанфло отвори очи.
— В Мелон ли сме вече? — попита той. — Огладнях пак.
— Не, друже, не сме — каза Шико. — Затова ви събуждам, за да може по-скоро да стигнем. Движим се твърде бавно, кълна се в светата утроба, ние твърде бавно се движим!
— А защо всъщност скоростта на нашето придвижване толкова ви огорчава, любезни господин Шико? Пътят на нашия живот е стръмен, понеже завършва на небето, и да се изкачиш по него не е леко. При това какво ни гони? Колкото по-дълго сме на път, толкова повече време ще прекараме заедно. Нима аз странствам не заради разпространението на вярата Христова, а вие, нима вие не пътешествате за собствено удоволствие? Та колкото по-бавно пътуваме, толкова по-твърдо ще се внедрява в сърцата светата вяра, колкото по-бавно пътуваме, толкова повече развлечения ще ни се предоставят. Например бих ви посъветвал да се задържим в Мелон една седмица. Разправят, че там приготвят превъзходни пастети от змиорки, и аз бих искал да направя безпристрастно и аргументирано сравнение на мелонския пастет с пастетите от другите френски провинции. Какво ще кажете на това, господин Шико?
— Ще кажа — отговори гасконецът, — че аз съм на съвсем друго мнение. Според мен ние трябва да се движим колкото се може по-бързо, за да наваксаме изпуснатото време, да не обядваме в Мелон, а направо да вечеряме в Монтеро.
Горанфло недоумяващо погледна своя другар в пътешествието.
— Тръгваме, тръгваме! На път! — настояваше Шико.
Монахът, който се беше изтегнал с ръце под главата, се ограничи с това, че се надигна, закрепи се на седалището си и застена.
— Тогава, друже — продължи Шико, — щом искате да пътешествате по свой начин — ваша работа.
— Не, не — разбърза се Горанфло, изплашен от призрака на самотата, от който като по чудо се беше изплъзнал. — Тръгвам с вас, господин Шико, аз ви обичам и никога няма да ви изоставя.
— Щом е така, хайде на седлото, друже, на седлото!
Горанфло докара магарето си до синорния стълб и се качи на гърба му, но този път не го яхна, а седна на една страна по женски. Той заяви, че в такава позиция щяло да му бъде по-удобно. Всъщност, предвиждайки, че на магарето ще му се налага да тича с удвоена скорост, той разумно реши, че е добре да има подръка две допълнителни опорни точки: гривата и опашката.
Шико препусна в тръс, магарето го последва с рев.
Първите минути от ездата бяха ужасни за Горанфло: за щастие онази част на тялото, която му служеше за опора, имаше доста обширна площ, така че монахът по-лесно можеше да запази равновесие, отколкото кой да е друг ездач.
От време на време Шико се повдигаше на стремената и гледаше напред. Като не откриваше на хоризонта онова, което му беше нужно, той пришпорваше коня.