Отначало Горанфло мислеше само за това, как да не полети на земята и затова остави без внимание тези свидетелства на нетърпение, показващи, че Шико издирва някого. Но когато малко по малко свикна и „се научи да диша“, както казват плувците, странното поведение на гасконеца се наби в очите му.
— Е, любезни господин Шико, кого търсите — попита той гасконеца.
— Никого — отвърна Шико, — просто гледам накъде вървим.
— Но ние пътуваме за Мелон, или поне така ми се струва. Вие сам ми го казахте, даже ми обещахте…
— Не, ние не пътуваме, друже, не пътуваме, ние стоим на едно място — отвърна Шико и пришпори коня.
— Как така не пътуваме? — възмути се монахът. — Яздим в тръс.
— В галоп! В галоп! — заповяда гасконецът и препусна в галоп.
Панург, увлечен от примера, също се понесе в галоп, но с лошо прикрита злост, която не предвещаваше на ездача му нищо добро.
Горанфло почувства как дъхът му секва.
— Кажете, кажете, моля ви, господин Шико — развика се той, щом си възвърна дар словото, — смятате ли, че това е пътешествие за развлечение, лично аз не се развличам.
— Напред! Напред! — отговори Шико.
— Но магарето има толкова твърди хълбоци.
— Добрите ездачи галопират само като стоят на стремената.
— Да, но аз не казвам, че съм добър ездач.
— Тогава останете!
— Не, дявол да го вземе! — извика Горанфло. — За нищо на света!
— Щом е така, слушай ме и напред! Напред!
Шико отново пришпори коня и го подкара с още по-голяма скорост.
— Панург се задъхва — каза Горанфло. — Панург спира.
— Тогава прощавай, друже — каза Шико.
Горанфло за секунда едва не се поддаде на изкушението да отговори със същите думи, но си спомни, че конят, който той проклинаше в душата си, ще отнесе на гърба си не само неговия неумолим спътник, но заедно с него и кесията, скрита в неговия джоб. Затова се подчини на съдбата и като заблъска бясно със сандалите си магарето в хълбоците, го застави да възобнови галопа.
— Ще съсипя моя беден Панург — жалостиво викаше Горанфло, призовавайки користта на Шико, след като не можа да повлияе върху чувството му за състрадание, — ще го убия, наистина ви казвам, ще го убия.
— Какво да се прави, друже, убийте го — хладнокръвно отговори Шико, без за секунда да забавя ездата, — ще купим муле.
Панург като че ли разбра заплахата в тези думи, отби се от главния път и като вихър се понесе по изсъхналата странична пътечка, водеща над стръмния склон. По тази пътечка Горанфло не би се осмелил да мине дори пеша.
— Помощ — викаше монахът, — помощ! Ще падна в реката!
— Няма никаква опасност — отговори Шико, — гарантирам, че дори да паднете — няма да потънете.
— О, ще умра — бъбреше Горанфло, — ще умра, сигурно ще умра. И като си помисля само, че всичко това се случи, защото съм станал сомнамбул.
Монахът вдигна поглед към небето, с който като че ли казваше: „Господи, господи, какво престъпление съм извършил, че ми изпращаш такава гибел?“
Изведнъж Шико се изкачи на върха на хълма и рязко спря коня, така че изненаданото животно приклекна на задницата си, почти докосвайки земята с тялото си.
Горанфло, който беше по-лош ездач от Шико, при това разполагащ вместо юзда само с поводи, Горанфло, казваме пак, продължаваше да препуска напред.
— Стой, по дяволите, стой — крещеше Шико.
Магарето обаче беше завладяно от желание да препуска в галоп, а магаретата доста неохотно се разделят с желанията си.
— Спри — викаше Шико, — иначе, честна дума, ще ти тегля куршума.
„Що за дявол се е вселил в този човек — питаше се Горанфло, — каква муха го е ухапала?“
Но гласът на Шико звучеше все по-заплашително и монахът вече чуваше свистенето на куршума. Това го накара да прибегне към маневра, изпълнението на която значително се облекчаваше от положението му върху седлото. Маневрата се състоеше в това да се плъзне от гърба на магарето на земята.
— Край — каза той и храбро се смъкна на мощните си седалищни мускули, стиснал с две ръце поводите. Магарето направи още няколко крачки и волю-неволю, трябваше да спре.
След това Горанфло започна да търси с очи Шико, надявайки се да види възхищението, което не можеше да не бъде предизвикано след тази смело изпълнена маневра.
Но Шико се беше скрил зад една скала и оттам продължаваше да прави предупредителни и заплашителни знаци.
Тези призиви за предпазливост накараха монаха да разбере, че на сцената има още някакви действащи лица. Той погледна напред и видя на разстояние петстотин метра от тях да препускат с умерен тръс трима ездачи върху мулета.