Като чу тази заръка, Горанфло, който вече от един час изглеждаше заспал, а всъщност се намираше в състояние на сладостно премаляване, предизвикано от обилната храна, оросена с достатъчно количество бутилки хубаво вино, тежко въздъхна.
— Веднага, щом се развидели? — повторно попита той.
— Кълна се в светата утроба — каза Шико. — Ти си длъжен да имаш навика да ставаш с разсъмването.
— Защо? — поинтересува се Горанфло.
— А утринните меси?
— Абатът ме беше освободил от тях поради крехко здраве — отговори монахът.
Шико сви рамене и произнесе само една дума: „Лентяй“, като прибави към окончанието и буквата „и“, която, както е известно, се явява признак на множествено число.
— Е да, лентяи — съгласи се Горанфло — разбира се, лентяи. А защо ли пък не?
— Човекът е създаден за труд — наставнически каза гасконецът.
— А монахът за почивка — възрази брат Горанфло, — изключение от рода човешки.
И доволен от този довод, с който, изглежда, срази дори Шико, Горанфло с голямо достойнство стана от масата и легна в леглото, което Шико, опасявайки се да не би монахът да направи нещо непредпазливо, беше заповядал да поставят в неговата стая.
Ако брат Горанфло нямаше такъв здрав сън, той би могъл да види как с развиделяването Шико стана от постелята, приближи се до прозореца и като се скри зад завесата, започна да наблюдава пътя.
Изведнъж той се отдръпна от прозореца, независимо че имаше завеса, и ако брат Горанфло в тази минута се събудеше, щеше да чуе как по калдъръмената настилка на пътя отекват подковите на трите мулета.
В същия момент Шико се спусна към спящия монах и го разтърси за рамото.
— Нима няма да имам минута покой — пробърбори монахът, който беше проспал цели десет часа.
— Ставай, ставай — подканяше го Шико. — Бързо, обличаме се и тръгваме.
— А закуската? — осведоми се монахът.
— Чака ни по пътя за Монтеро.
— Какво е това Монтеро? — попита монахът, пълен невежа по география.
— Монтеро — отговори гасконецът, — това е град, в който се закусва. Това достатъчно ли ви е?
— Да — отвърна кратко Горанфло.
— Тогава, друже — каза Шико, — аз ще сляза долу да платя за нас и за нашите животни. Ако след пет минути не бъдете готов, ще замина без вас.
Сутрешният тоалет на монаха не е дълъг, но на Горанфло той все пак зае шест минути. Ето защо, излизайки от вратите на странноприемницата, той видя как Шико, точен като швейцарец, вече препускаше по пътя. Горанфло се покачи на Панург, а Панург, въодушевен от двойната дажба овес и трици, които му бяха отпуснати по заповед на Шико, без да дочака нечии нареждания, пое в галоп и скоро препускаше хълбок до хълбок с коня на Шико.
Гасконецът беше изправен на стремето като върлина.
Горанфло също се приповдигна и видя на хоризонта трите мулета, които се скриваха зад хребета на хълма.
Монахът въздъхна тежко, като си помисли колко печално е собствената му съдба да зависи от нечия чужда воля.
Този път Шико удържа на думата си — те закусиха в Монтеро.
Целият ден приличаше на предишния като две капки вода, а и следващият премина почти еднакво. Затова смело можем да пропуснем подробностите. Горанфло, лошо или добре, започна да свиква с чергарския начин на живот, докато на четвъртото денонощие, привечер, забеляза, че Шико постепенно започва да губи обичайната си веселост. От половин ден той беше загубил следите на тримата ездачи на мулетата, затова вечеря в лошо настроение и през нощта спа лошо.
Горанфло яде и пи за двама, изпя своите най-хубави, песнички, но Шико си остана мрачен и неразговорлив.
Едва съмнало, той беше вече на крак и разбута спътника си. Монахът се облече и буквално от прага препуснаха в тръс, който скоро премина в бесен галоп.
Но всичко остана напразно — мулетата не се появяваха на хоризонта.
По обед и конят, и магарето бяха капнали от умора.
На моста Вилньов-льо-Роа Шико се приближи до будката, където се плащаше мито за всички копитни твари, и попита:
— Не сте ли виждали трима ездачи на мулета? Трябваше да минат оттук тази сутрин.
— Днес сутринта не са минавали, господине — отговори събирачът на мито. — Минаха вчера вечерта рано.
— Вчера?
— Да, вчера вечерта в седем часа.
— Забелязахте ли нещо?
— По дяволите! Както обикновено забелязвам преминаващите.
— Питам ви, не си ли спомняте, що за хора бяха?
— Стори ми се, че един от тях е господин, а другите двама — лакеи.
— Това са те — каза Шико и даде на събирача на мито едно екю.