След това промърмори на себе си:
„Вчера вечерта, в седем часа. Кълна се в светата утроба, те са ме изпреварили с дванадесет часа! Смело, приятелю Горанфло!“
— Чуйте ме, господин Шико — каза монахът, — аз все още как да е се държа, но Панург вече съвсем капна.
Действително, бедното животно, изтощено до крайна степен през последните два дни, трепереше с цялото си тяло и неговата тръпка се предаваше и на ездача му,
— И вашият кон също — продължи Горанфло, — погледнете в какво състояние е.
В интерес на истината, конят, който беше истински състезателен кон, колкото и да беше издръжлив, а може би именно и от това, беше се запенил, гъста пара излизаше от ноздрите му, а от очите му като че ли всеки момент щеше да бликне кръв.
Шико огледа двете животни и изглежда се съгласи със своя другар.
Горанфло облекчено въздъхна.
— Слушай, брате — каза Шико, — сега сме длъжни да вземем велико решение.
— Но вече няколко дена, откакто само с това се занимаваме — възкликна Горанфло, чието лице се изопна още преди да е чул какво го заплашва.
— Ние трябва да се разделим — каза Шико, хващайки, както се казва, бика за рогата.
— Ето пак — каза Горанфло, — вечно все една и съща шега! А защо ни е да се разделяме?
— Твърде сте бавен, друже.
— Света Богородице — възкликна Горанфло, — нося се като вятър, сутринта препускахме в галоп цели пет часа.
— И все пак това е недостатъчно.
— Тогава да потегляме, по-бързо като тръгнеш — по-бързо ще стигнеш. Предполагам, че все ще пристигнем някъде.
— Конят ми не може да върви, вашето магаре също отказва да ви служи.
— Тогава какво да правим?
— Ще ги оставим тук и ще ги вземем на връщане.
— Ами ние? Да не искате да се мъкнем пешачката?
— Ще вземем мулета.
— Откъде ще ги вземем?
— Ще ги купим.
— Това е — въздъхна Горанфло, — пак разходи.
— И така?
— И така, заминаваме за мулета.
— Браво, друже, започвате да се образовате. Възложете на стопанина да се грижи за Баярд и Панург, аз ще вървя да търся мулета.
Горанфло старателно изпълни поръчението. За четирите дни, които прекара с Панург, той успя да оцени, ако не достойнствата на магарето, то във всеки случай неговите недостатъци. Монахът забеляза, че трите главни недостатъка, присъщи на Панург, бяха трите порока, към които той самият също имаше склонност, а именно: мързел, чревоугодничество и сластолюбие. Това наблюдение трогна сърцето на монаха и той не без съжаление се раздели със своето магаре. Обаче брат Горанфло беше не само лентяй, лакомник и женкар, той преди всичко беше егоист и затова предпочиташе да се раздели с Панург, отколкото да се раздели с Шико, тъй като в джоба на последния, както вече казахме, се намираше кесията.
Шико се върна с две мулета, на които те същия ден преминаха разстояние от двадесет левги. Вечерта той с радост забеляза трите мулета пред вратите на ковачницата.
— Ах! — изтръгна се за пръв път от него въздишка на облекчение.
— Ах! — въздъхна след него Горанфло.
Но опитното око на Шико отбеляза, че мулетата са разседлани, а липсват и господинът, и двамата му лакеи. Мулетата стояха в своята природна премяна, тоест от тях беше свалено всичко, което можеше да бъде снето, а що се отнася до господина и лакеите, то те бяха изчезнали.
Нещо повече, около мулетата се тълпяха непознати хора, които ги оглеждаха и по всяка вероятност ги оценяваха. Тук бяха: прекупвачът на коне, ковачът и двама монаси францисканци. Всички въртяха бедните животни на всички страни — гледаха зъбите им, надничаха в ушите, опипваха краката, с една дума — изучаваха ги всестранно.
Тръпки преминаха по тялото на Шико.
— Върви там — каза той на Горанфло. — Приближи се до францисканците, дръпни ги настрана и хубавичко ги разпитай. Надявам се, че монасите няма да имат тайни от монах. Неусетно разузнай откъде са се взели тези мулета, каква цена им искат и къде са се дянали стопаните им, после се върни и ми разкажи.
Горанфло, обезпокоен от състоянието на своя приятел, подгони мулето в тръс към ковачницата и след няколко минути се върна.
— Ето всичко поред — каза той. — Първо, знаете ли къде се намираме?
— По дяволите! Пътуваме по пътя за Лион — каза Шико. — Това е единственото, което ми трябва да зная.
— Нека бъде така, но вие трябваше да знаете още, поне така казвахте, къде са се дянали стопаните на тези мулета.
— Е да, разказвай!
— Онзи, който прилича на благородник…
— Какво, какво?
— Онзи, който прилича на благородник, е заминал оттук за Авиньон по краткия път през Шато-Шинон и Прива.
— Сам?
— Как сам?