— Питам сам ли е свил към Авиньон?
— Не, с лакея.
— А другият лакей?
— Другият лакей е заминал по стария път.
— В Лион?
— В Лион.
— Чудесно. А защо благородникът е заминал за Авиньон? Предполагах, че той пътува за Рим. Обаче — замислено каза Шико, като че ли разговаряше сам със себе си, — аз те питам за неща, които ти не можеш да знаеш.
— А не, аз знам — отговори Горанфло. — Доста ще ви учудя!
— И какво знаеш?
— Той пътува за Авиньон, защото негово светейшество папата е изпратил в Авиньон легат, на когото е доверил всички пълномощия.
— Добре — каза Шико, — всичко е ясно… А мулетата?
— Мулетата са изморени. Те са ги продали на ковача, а той иска да ги препродаде на францисканците.
— За колко?
— По петнадесет пистола на глава.
— На какво за заминали?
— Купили са коне.
— От кого?
— От един кавалерийски капитан, който тук набира коне.
— Заклевам се в светата утроба, друже — възкликна Шико. — Ти си скъпоценен, едва днес те оцених истински.
Горанфло самодоволно се усмихна.
— Сега — продължи Шико, — довърши онова, което така прекрасно започна.
— Какво съм длъжен да сторя?
Шико слезе на земята и сложи юздата на своето муле в ръката на Горанфло.
— Вземи нашите мулета и ги предложи на францисканците двете за двадесет пистола. Сигурно ще приемат предложението ти.
— Ще го приемат — увери го Горанфло, — иначе ще се оплача на абата им.
— Браво, друже, ти се образова вече!
— А ние — попита Горанфло, — ние на какво ще заминем?
— На коне, дявол да го вземе, на коне!
— По дяволите — изруга монахът и се почеса зад ухото.
— Стига де — каза Шико. — Ти си такъв ездач!
— Както се случи — въздъхна Горанфло. — Но къде ще ви намеря?
— На градския площад.
— Чакайте ме там.
И монахът с решителна стъпка се отправи към францисканците, докато в същото време Шико по една странична уличка излезе на централния площад на малкото градче.
Тук, в странноприемницата с табела „Храбрият петел“, той намери капитана на кавалеристите, който си пийваше от лекото оксерско вино, което разни доморасли познавачи бъркат с бургундското. Капитанът съобщи на гасконеца допълнителни сведения по всички пунктове, потвърждаващи донесението на Горанфло.
Шико незабавно се договори с капитана за два коня, които смелият капитан отметна в списъка като умрели по пътя. Благодарение на тази непредвидена смърт Шико успя да се сдобие с два коня за тридесет и пет пистола.
Остана само да се спазарят седла и юзди, но тук Шико видя как от страничната улица на площада излезе Горанфло с две седла на главата и две юзди в ръцете.
— Охо — възкликна гасконецът. — Какво означава всичко това, друже?
— Нима не виждате — отвърна Горанфло, — това са седлата и юздите от нашите мулета.
— Ти си ги задържал, преподобни отче? — каза Шико и се усмихна широко.
— Ами да — каза монахът.
— И продаде мулетата?
— По десет пистола за глава.
— А платиха ли ти?
— Ето ги паричките.
Монахът разтърси джоба си, в който дружно задрънкаха всевъзможни монети.
— Кълна се в светата утроба! — възкликна Шико. — Ти си велик!
— Е, чак пък толкова — с престорена скромност потвърди Горанфло.
— На път!
— Но аз искам да пия — оплака се монахът.
— Добре, пий, докато аз оседлавам конете, само гледай да не се напиеш.
— Една бутилчица.
— Бива, една, но не повече.
Горанфло пресуши две, а останалите пари върна на Шико.
На Шико му мина мисълта да не взема от монаха тези двадесет пистола, намалели със стойността на двете изпити бутилки, но веднага съобрази, че ако у Горанфло се задържат дори две екю, той в същия ден ще престане да се подчинява.
И гасконецът, без да издава с нищо своите колебания, взе парите и яхна коня.
Горанфло направи същото с помощта на капитана, който като човек богобоязлив, подкрепи крака на монаха, а в замяна на тази услуга Горанфло от седлото възнагради капитана със свята благословия.
— Ха така — каза Шико и препусна в галоп, — на този хаймана от днес му е приготвено място в рая.
Като видя, че вечерята му препуска напред, Горанфло се спусна да я догони. Трябва да кажем, че той правеше безспорни успехи в изкуството на ездата и вече не се хващаше с една ръка за гривата, а с другата за опашката, а се вкопчваше с две ръце в предната дъга на седлото и с тази единствена опорна точка яздеше така бързо, че не изоставаше от Шико.
В крайна сметка той започна да проявява повече усърдие, отколкото своя патрон, и всеки път, когато Шико сменяше алюра и придържаше коня, монахът, който пред тръс предпочиташе галоп, продължаваше да препуска, окуражавайки коня си с викове „Ур-ра!“