Шико се досети, че този гост трябва да е неговият адвокат.
— За какво ли могат да говорят? — попита Шико.
— Вие мислите, че между стопанина и вашия човек има някакви тайни?
— Проклятие! А нима сам не виждате? Ако тази надута муцуна, която срещнахме и която, както разбирам, принадлежи на стопанина на странноприемницата.
— На него самия — потвърди монахът.
— …изведнъж току-тъй се съгласява да разговаря с човек, облечен като лакей…
— А! Той се преоблече — видял го сега целия в черно — каза Горанфло.
— Още едно доказателство — отбеляза Шико. — Стопанинът несъмнено участва в играта.
— Искате ли да се опитам да изповядам жена му? — предложи Горанфло.
— Не — отговори Шико, — по-добре иди се поразходи из града.
— Ето на! А вечерята? — поинтересува се Горанфло.
— Аз ще я поръчам, докато те няма. Ето ти едно екю, за да издържиш до вечерята.
Горанфло го прие с благодарност.
По време на пътешествието монахът неведнъж вече беше извършвал такива късни излизания, той обожаваше тези обиколки по околните кръчмички, понякога си го бе позволявал и в Париж, прикривайки се със задължението си на брат — събирач на милостиня. Но откакто Горанфло напусна манастира, нощните разходки му се харесваха особено много. Сега той с всички пори на тялото си вдъхваше въздуха на свободата и манастирът в спомените му изглеждаше като мрачен затвор.
И като запретна расото си, монахът изхвръкна от стаята с екюто в джоба.
Щом той изчезна, Шико, без да губи време, взе един тирбушон и проби в преградната стена дупка на височината на очите.
Наистина, дебелината на дъските не му позволяваше да обхване с поглед цялата стая на адвоката през тази шпионка колкото дупка на сарбакан, но затова пък, ако долепеше ухо, гасконецът можеше ясно да чува всичко, което се говореше в стаята.
При това, по щастлива случайност, в полезрението на Шико се оказа лицето на стопанина на странноприемницата, който разговаряше с Никола Давид.
Началото на разговора, както знаем, Шико не беше чул, но от онези думи, които успя да долови, стана ясно, че Давид всячески се старае да покаже пред стопанина своята преданост към краля и даже да намекне за някаква важна мисия, възложена му от господин дьо Морвилие.
Докато той говореше, стопанинът на странноприемницата слушаше с почтителен вид, но едновременно с това твърде безучастен и едва удостояваше адвоката с отговор. На Шико даже се стори, че в погледа на стопанина и в интонацията на гласа му се долавя ирония винаги когато адвокатът произнасяше името на краля.
— Охо — каза Шико, — нашият стопанин между другото да не би да е лигист? Дявол го взел! Ще изясня това.
И доколкото в стаята на Никола Давид не се говореше нищо интересно, Шико реши да почака, докато стопанинът на странноприемницата благоволи да му направи визита.
Най-после вратата се отвори.
Стопанинът влезе, почтително свалил шапката си, но лицето му все още имаше забелязаното от Шико насмешливо изражение, с което разговаряше с метр Никола Давид.
— Заповядайте, седнете — каза Шико, — и преди да се споразумеем окончателно, изслушайте историята ми.
Стопанинът се отнесе към този увод явно недоброжелателно и даже отрицателно завъртя глава, показвайки, че предпочита да остане прав.
— Както желаете, господине — каза Шико.
Стопанинът отново с кимване показа, че в своя дом може да прави каквото си иска, без да се нуждае от покана.
— Тази сутрин вие ме видяхте заедно с един монах — продължи Шико.
— Да, господине — потвърди стопанинът.
— По-тихо. Не трябва да говорим за това… Монахът е изгнаник.
— Аха! — каза стопанинът. — Може би е преоблечен хугенот?
Шико демонстрира оскърбено достойнство.
— Хугенот — продума той с отвращение. — Вие казахте хугенот? Знайте, че този монах ми е роднина, а сред роднините ми няма хугеноти. И как можа да ви дойде в главата? Драги, вие трябва да изгорите от срам заради тези нелепости.
— Ами то, господине — каза стопанинът, — всичко се случва.
— Само не и в моето семейство, сеньор съдържател на странноприемницата! Напротив, този монах е зъл враг на хугенотите. Затова е изпаднал в немилост пред негово величество Анри III, който, както ви е известно, поощрява еретиците.
Изглежда, стопанинът започна да изпитва жив интерес към преследвания Горанфло.
— По-тихо — предупреди той с пръст върху устните.
— Тоест, как по-тихо — попита Шико. — Нима във вашата странноприемница са се промъкнали хора на краля?