— Страхувам се… — каза стопанинът и кимна с глава. — Там, в съседната стая, има един господин…
— В такъв случай — каза Шико — ние двамата аз и моят роднина, незабавно ви напускаме, понеже той е изгнаник и го преследват.
— И къде ще отидете?
— Имаме два-три адреса, които ни даде един собственик на странноприемница — нашият приятел метр Ла Юриер.
— Ла Юриер! Вие познавате Ла Юриер?
— Шш-шт! Не го наричайте по име. Запознахме се с него в навечерието на свети Вартоломей.
— Сега разбирам — каза стопанинът, — че вашият роднина и вие сте свети люде, аз също познавам Ла Юриер. Купувайки тази странноприемница, аз исках в знак на нашата дружба да й дам същото име като на неговото заведение, тоест „Пътеводна звезда“, но тъй като странноприемницата вече имаше някаква популярност с табелата „Под знака на кръста“, опасявах се да не би смяната на имената да се отрази на доходите. Значи, вие казахте, господине, вашият роднина…
— Проявил непредпазливост като в своята проповед заклеймил хугенотите. Проповедта имала огромен успех. Негово величество кралят, разгневен от този успех, свидетелстващ за настроението на умовете, заповяда роднината ми да бъде издирен и хвърлен в затвора.
— И тогава? — попита стопанинът, без вече да се опитва да скрие своето съчувствие.
— По дяволите! Аз го отвлякох — каза Шико.
— И добре сте сторили. Бедният!
— Монсеньор дьо Гиз ми предложи да го вземе под свое покровителство.
— Как, великият Анри дьо Гиз? Анри Све…
— Да, Анри Свети.
— Ах, той наистина е светец.
— Но аз се боя от гражданска война.
— Е, щом е така — каза стопанинът, — ако вие сте приятели на монсеньор дьо Гиз, би трябвало да знаете това?
Той направи пред очите на Шико с ръка нещо като масонски знак, с помощта на който членовете на лигата се познаваха един друг.
През онази знаменита нощ, която прекара в манастира „Света Женевиев“, Шико запомни не само този жест, който двадесет пъти се мярна пред очите му, но и ответния условен знак.
— По дяволите — каза той. — А вие — това? И на свой ред махна с ръце.
— Щом е тъй — каза стопанинът на странноприемницата, който вече имаше абсолютно доверие на новите наематели, — тук сте като у дома си, моят дом е и ваш дом. Смятайте ме свой приятел, а аз ще ви имам като брат, а ако нямате пари…
Вместо отговор Шико измъкна от джоба си кесията, която, макар вече да беше доста поизтъняла, все още притежаваше онази закръгленост, която винаги радва окото и неволно внушава доверие.
Видът на една закръглена кесия е винаги приятен: той радва даже великодушния приятел, който ви предлага пари, но щом види кесията ви и се убеди, че нямате нужда от тях, ви изказва своите благородни чувства и се освобождава от необходимостта да ги подкрепя с дела.
— Добре — каза стопанинът.
— Ще ви кажа — добави Шико, — за да ви успокоя още повече, че ние странстваме с цел разпространение на вярата и нашите пътни разноски се заплащат от ковчежника на Светия съюз. Посочете ни странноприемница, където бихме могли да не се опасяваме от нищо.
— Проклятие! Никъде няма да сте в по-голяма безопасност, отколкото тук при мен, господа. Гарантирам за това!
— Но вие току-що говорихте за човека от съседната стая.
— Да, но той ще се държи кротко. Само ако разбера, че ви шпионира, имате думата на Бернуйе, той ще изхвръкне оттук.
— Вие се казвате Бернуйе?
— Да, това е името ми, господине, и смея да забележа, че се гордея с това, че то е известно сред верните, ако не в столицата, то във всеки случай в провинцията. Една ваша дума, една-единствена ваша дума и аз ще изхвърля този негодник от странноприемницата.
— Защо? — каза Шико. — Напротив, оставете го тук. Винаги е за предпочитане да имаш врагове около себе си, в крайна сметка, тогава можеш да ги следиш.
— Вие сте прав — каза Бернуйе, възхитен от ума на своя наемател.
— Но какво ви кара да приемате този човек за наш враг? Казвам: „За наш враг“ — продължи гасконецът с ласкава усмивка, — понеже виждам, че сме, братя.
— Да, да, разбира се — каза стопанинът, — какво ме заставя…
— Именно, какво ви заставя?
— Това, че той пристигна тук облечен като лакей, а тук се преоблече уж като адвокат. Но той е адвокат не повече; отколкото лакей; забелязах, че изпод наметалото, което е преметнал на стола, стърчи краят на дълга рапира. При това той говори за краля с почит, нещо, което сега от никого няма да чуеш, а накрая призна, че изпълнява някакво поръчение на господни дьо Морвилие, а на вас би трябвало да ви е известно, че Морвилие е министър на Навуходоносор.