Шико от своя страна се устреми към дупката на стената.
Пиер дьо Гонди седеше до възглавницата на болния и двамата разговаряха, но толкова тихо, че Шико не можа да чуе нито една дума.
При това разговорът явно привършваше и той едва ли би научил вече нещо важно, тъй като след пет минути господин дьо Гонди стана, сбогува се с умиращия и излезе от стаята.
Шико се втурна към прозореца.
Лакеят, който седеше върху дребен нисък кон, държеше за юздите огромния кон, за който спомена стопанинът. Минута по-късно пратеникът на дьо Гиз излезе от вратата, яхна коня и изчезна зад ъгъла на улицата, извеждаща на големия парижки път.
— Дявол го взел — каза Шико. — Само дано не е отмъкнал със себе си генеалогичното дърво, а ако е така, аз все едно ще го догоня, дори да уморя по пътя десетина коня. Но не — добави той, — адвокатите са хитри шмекери, а нашият особено и подозирам… Да, впрочем — продължи Шико, като нетърпеливо потрепваше с крак и по всяка вероятност свързваше мислите си в един възел — впрочем, къде се дява този безделник Горанфло?
В стаята влезе стопанинът на странноприемницата.
— Е, какво? — попита Шико.
— Замина — отговори стопанинът.
— Изповедникът?
— Той е толкова изповедник, колкото съм аз.
— А болният?
— След разговора лежи в несвяст.
— Вие сигурен ли сте, че той е още в стаята?
— По дяволите! Та той може да излезе оттам само с краката напред.
— Добре, вървете и ми изпратете моя брат веднага щом се появи.
— Дори ако е пиян?
— При всички обстоятелства.
— Това наложително ли е?
— Това е за благото на нашето дело.
Бернуйе набързо излезе, тъй като беше човек със силно развито чувство за дълг.
Настъпи моментът Шико на свой ред да се мята в треска. Той не знаеше какво да прави: дали да препусне след Гонди, или да проникне в стаята на адвоката. Ако последният е действително толкова болен, колкото предполага стопанинът, то той би бил длъжен да предаде всички книжа на Пиер дьо Гонди. Шико като обезумял се мяташе из стаята, пляскаше се по челото и се опитваше да намери правилното решение сред хилядите мисли, бълбукащи в мозъка му като мехурчета във врящо котле.
От стаята на Никола Давид не се долавяше нито звук. Шико можеше да вижда само ъгъла на леглото, закрито със завески.
Изведнъж от стълбата се чу глас, който го накара да трепне — гласът на монаха.
Горанфло, подпиран от стопанина, който безуспешно се опитваше да го накара да млъкне, преодоляваше стъпало след стъпало и пееше с дрезгав глас:
Шико притича до вратата.
— Млъкни, пияницо! — извика той.
— Пияница… — бърбореше монахът — …ако човек е сръбнал глътчица вино, това не значи, че е пияница!
— Хайде, мърдай насам, а вие, Бернуйе… вие… нали разбирате?
— Да — каза стопанинът и утвърдително кимна с глава, след което бежешком се спусна по стълбата, като прескачаше наведнъж през четири стъпала.
— Каза ти се, ела насам — продължи Шико, избутвайки Горанфло в стаята. — И да поговорим сериозно стига да си в състояние да проумееш нещо.
— Проклятие! Вие ми се надсмивате, друже! Сериозен съм като магаре на водопой — каза Горанфло.
— Като магаре след водопой — забеляза Шико, свивайки рамене.
След това заведе монаха до креслото, в което Горанфло незабавно се тръшна с радостно „ух!“.
Шико затвори вратата и пристъпи към монаха с такъв мрачен израз, че онзи разбра — налага се да изслуша нещо.
— Какво още има? — каза той, като че правеше равносметка на всички мъчения, които Шико го е накарал да изтърпи.
— Това — сурово отговори Шико, — че ти пренебрегваш преките задължения на своя сан, ти си закоравял развратник, затънал в пиянство, а през това време светата вяра е захвърлена на произвола на съдбата, дявол да го вземе!
Горанфло учудено се вгледа в събеседника си.
— За мен ли говориш така? — попита той.
— А за кого? Погледни се на какво приличаш, гадно е да те гледа човек: раздрано расо, лявото око синьо — изглежда си се бил с някого по пътя.
— Ти говориш така за мене? — повтори монахът, все повече учуден на този град от упреци, към които Шико обикновено не беше склонен.
— Естествено, че за тебе: до колената си в кал — и в каква кал! В бяла кал, което е доказателство, че си се накъркал някъде в предградията.
— Ей богу, прав си — каза Горанфло.