— Нечестивец! И това ми било монах от манастира „Света Женевиев“.
— Шико, приятелю, виновен съм, много съм виновен — смутено се разкайваше Горанфло.
— Заслужаваш огън небесен да те изгори целия до сандалите. Внимавай, ако това продължава така — ще те зарежа!
— Шико, приятелю мой — каза монахът, — ти няма да направиш това!
— И в Лион ще се намерят стрелци.
— О, пощади ме, благородни покровителю — замоли се монахът и не заплака, а зарева като бик.
— Фу! Мръсно животно — продължи Шико своите увещания, — и какво време си избрал за разпътство! Тъкмо часът, когато съседът ни угасва!
— Това е вярно — каза Горанфло с дълбоко съкрушен вид.
— Помисли си, християнин ли си, или не?
— Да, християнин съм — застена Горанфло и се надигна. — Да, християнин съм! Кълна се в живота на папата! Такъв съм! Ще провъзглася това, даже да ме пекат на скара като свети Лаврентий.
И като протегна ръка като за клетва, той зарева така силно, че стъклата на прозорците задрънчаха:
— Стига — каза Шико и затисна с ръка устата на монаха, — ако си християнин, не позволявай твоят брат християнин да умре без покаяние.
— Това е вярно! Къде е моят брат християнин? Ще го изповядам — каза Горанфло, — само преди това ще пийна, защото съм жаден.
Шико подаде на Горанфло пълна кана с вода, която той изпразни почти до дъно.
— Ах, сине мой — каза той, като постави каната на масата, — очите ми се проясняват.
— Това е добре — отговори Шико, който реши да се възползува от тази минута на прояснение.
— Е, а сега, скъпи приятелю, кого трябва да изповядам? — попита монахът.
— Нашия беден съсед, той е на смъртно легло.
— Нека му донесат пинта вино с мед — посъветва Горанфло.
— Не възразявам, обаче той повече се нуждае от духовно утешение, а не от мирски радости. Това утешение ще му донесеш ти.
— Вие мислите, господин Шико, че съм достатъчно добре подготвен за такова нещо? — плахо попита монахът.
— Да, ти! Никога досега не съм те виждал изпълнен с толкова благодат, както сега. Ти много бързо ще го върнеш към истинската вяра, ако се е заблуждавал, и ще го изпратиш направо в рая, ако той търси път за натам.
— Бягам при него!
— Чакай! Първо ще чуеш указанията ми!
— Защо? Двадесет години се занимавам с тия работи и сигурно вече знам задълженията си.
— Но днес ще изпълняваш не само своите задължения, но и моята воля.
— Вашата воля?
— И ако с точност я изпълниш, слушаш ли ме — аз ще оставя на твое име в „Рогът на изобилието“ сто пистола, за да можеш да пиеш или ядеш — по твой избор.
— И да пия, и да ям, така повече ми харесва.
— Нека е така. Сто пистола, чуваш ли? Само ако изповядаш този полупокойник.
— Ще го изповядам по най-добър начин, чумата да ме отнесе! Ти как искаш да го изповядам?
— Слушай: расото ти дава голяма власт, ти говориш и от името на бога, и от името на краля. Трябва със своето красноречие да принудиш този човек да ти даде книжата, които току-що му донесоха от Авиньон.
— А защо ми е да измъквам от него някакви книжа?
Шико със съжаление погледна монаха.
— За да получиш хиляда ливри, ти — кръгли глупако — каза той.
— Вие сте прав — съгласи се Горанфло. — Отивам там.
— Постой малко. Той ще ти каже, че вече се е изповядал.
— Е, и какво, ако той наистина каже, че вече се е изповядал?
— Ти ще му отговориш: „Не лъжете, господине — човекът, който излезе от вашата стая, не е духовно лице, а също такъв интригант, както и вие.“
— А ако се разсърди?
— Тебе какво те засяга? Нека, нали е на смъртно легло.
— Така е.
— Сега ти е ясно: можеш да говориш пред него за бога, за дявола, за когото искаш, но на всяка цена да измъкнеш книжата, донесени от Авиньон. Разбра ли?
— А ако не се съгласи да ги даде?
— Ще му откажеш опрощение на греховете, ще го прокълнеш, ще го анатемосаш.
— Или ще ги взема насила.
— Даже така. Но достатъчно ли си изтрезнял, за да можеш да изпълниш това, което ти възлагам?
— Ще изпълня всичко безупречно, ще видите.
Горанфло прокара длан по широкото си лице, като че ли с това се стараеше да заличи видимите следи от опиянението. Погледът му стана спокоен, макар че един внимателен наблюдател можеше да го счете за тъп, говорът му стана бавен и отмерен, жестовете — сдържани, само ръцете му още трепереха.
И като се стегна, той тържествено се запъти към вратата.
— Една минута — задържа го Шико, — когато ти даде книжата, стисни ги хубаво, а с другата ръка почукай на стената.
— А ако откаже?
— Пак почукай.