Шико спокойно затвори вратата след него и сложи резето.
Давид отначало наблюдаваше тези подготвителни действия с известен страх, предизвикан от неочаквана обрат на събитията, но постепенно дойде на себе си. Спомни си, че не напразно е всепризнат майстор във фехтовката, а и оставаше насаме с Шико, така че, когато гасконецът затвори вратата след Горанфло и се обърна — адвокатът вече стоеше опрян на облегалката на кревата, с шпага в ръка и усмивка на уста.
— Облечете се, господине — каза Шико, — и може да не бързате. Не искам да имам никакво преимущество пред вас. Знам, че сте знаменит фехтовач и владеете шпагата като самия Леклерк, но това ми е безразлично.
Давид се разсмя.
— Шегата не е лоша — каза той.
— Да — отговори Шико, — във всеки случай на мен също ми харесва, защото аз съм я съчинил, а вие, като човек с тънък вкус, сега още повече ще я оцените. Знаете ли защо съм дошъл при вас, метр Никола?
— За недополучените удари с камшик, за които ви останах длъжен от името на херцог дьо Майен през онзи ден, в който така ловко офейкахте през прозореца.
— Не, господине, аз помня броя на тези удари и можете да бъдете спокоен, че ще ги върна на онзи, който ви заповяда да ме наградите с тях. Дойдох за едно генеалогично дърво, което ви донесе от Авиньон Пиер дьо Гонди, без сам да знае какво ви носи, и което ви връчи съвсем наскоро, без да знае какво ви връчва.
Давид пребледня.
— Какво генеалогично дърво?
— Това на херцозите дьо Гиз, които по права линия произхождат от Карл Велики.
— Охо, значи покрай всичко друго вие сте и шпионин, господине? А аз ви считах само за шут.
— С ваше позволение, милостиви господине, в дадения случай ще бъда и едното, и другото: като шпионин ще ви заведа до бесилката, където ще ви обесят, а като шут ще се посмея на тази церемония.
— Да ме обесят!
— „Високо и веднага“, господине. Надявам се, че не претендирате за обезглавяване — това е привилегия на благородниците.
— И как мислите да постигнете това?
— О, по твърде прост начин. Няма да скрия от вас, милостиви господине, че миналия месец присъствах на семеен таен съвет, който проведоха в манастира „Света Женевиев“ техни сиятелства херцозите дьо Гиз и госпожа дьо Монпансьо.
— Вие?
— Да, аз квартирувах в изповедалнята, която се намира срещу онази, в която бяхте вие — в тези сандъци е доста неудобно, нали? Моето положение беше още по-незавидно, защото аз не можех да се измъкна, докато не завършеше цялото действие, а то се проточи извънредно дълго. По този начин аз присъствах на изпълненията на господин дьо Монсоро, на Ла Юриер и на някакъв монах, чието име не мога да си спомня, но който ми се стори твърде красноречив. След това видях коронясването на херцог д’Анжу, което беше не дотам интересно. Затова пък последната малка пиеска се оказа извънредно забавна. Игра се комедията „Генеалогичното дърво на лотарингските принцове“, с добавки и поправки на метр Никола Давид. Това беше извънредно смешно нещо само дето липсваше разрешението на негово светейшество.
— А! Излиза, че вие знаете за генеалогичното дърво — каза Давид, като едва се сдържаше и хапеше от злоба устните си.
— Да — каза Шико, — и намирам всичко това твърде остроумно измислено, особено що се отнася до онази част за салическия закон. Само че за вас това е голямо нещастие — да притежаваш такъв изключителен ум и безспорен талант, та нали у нас такива изтъкнати хора е прието чисто и просто да се бесят. Вие се оказахте толкова хитроумен човек, че аз се изпълних с жив интерес към вас. „Как? — казах си аз. — Нима ще позволя да закачат на бесилката мъжествения господин Давид, изкусния учител по фехтовка, първокласния адвокат, един от най-добрите ми приятели при това, когато мога да го спася не само от примката, но и да устроя съдбата на този славен адвокат, този прекрасен учител, този превъзходен приятел — първият човек, който си позволи да измери дълбочината на сърцето ми, вземайки за мярка гърба ми. Не, това няма да го бъде.“ И след като чух, че се готвите да пътешествате, а мен в Париж нищо не ме задържаше — аз реших да пътешествам заедно с вас, тоест след вас. Вие излязохте през Бурделската врата, не е ли истина? Аз ви проследих и вие не ме забелязахте, тъй като бях скрит добре. От този ден аз ви следвах неотстъпно, губех ви, отново ви намирах — с една дума — вие ми струвахте немалко усилия, уверявам ви. Накрая ние пристигнахме в Лион. Казвам „ние“, защото един час по-късно аз се настаних в същата странноприемница, където бяхте отседнали вие, и не само че в същата странноприемница, но и в съседна на вашата стая. Разделяше ни само обикновена преградка. Трябва да знаете, че аз изминах пътя от Париж до Лион, без да ви изпусна от погледа си, не за да ви изпусна тук — в Лион. Не, аз превъртях малка дупчица в стената, през която да мога да ви изучавам колкото ми душа иска и да си призная, неведнъж на ден си доставях това удоволствие. Но ето, че се разболяхте. Стопанинът искаше да ви изхвърли, а вие бяхте определили именно в странноприемницата „Под знака на кръста“ среща на господин дьо Гонди. Страхувахте се, че на друго място той няма да ви намери или ще загуби много време да ви търси. Болестта ви беше мнима и успя да ме заблуди наполовина, но тъй като бях длъжен да предвидя всички възможности, дори онази, че действително сте болен и доколкото всички сме смъртни — истина, в която сега ще се опитам да ви убедя, — аз изпратих при вас моя юначен монах, моя приятел, моя другар, за да ви помоли да се изповядате и покаете. Но вие, неразкаяни грешнико, се опитахте да му пронижете гърлото с рапира, забравяйки евангелската мъдрост: „Който меч вдигне — от меч загива.“ И тук, любезни господин Давид, се появявам аз и ви казвам: „Ние с вас сме стари познайници и приятели. Дайте да уредим нашите малки разногласия чрез взаимно съгласие.“ Е, сега, когато знаете всичко — съгласен ли сте да се споразумеем?