— Мисля, че сте прав, господин Шико — съгласи се монахът.
— Още повече, че съдията в прекрасния град Лион се слави като твърде жесток човек.
— Исусе! — промърмори монахът.
— Правете каквото ви казвам, друже.
— А какво трябва да правя?
— Разполагайте се тук и четете всички молитви, които помните, и даже и онези, които сте позабравили, а когато се стъмни и всички се приберат в стаите си, излезте от странноприемницата. Вървете спокойно, без да бързате, но и без да се бавите. Вие знаете ковачницата на ъгъла на улицата, нали?
— Разбира се, нали този ковач така ме подреди снощи — каза Горанфло и посочи черния кръг около окото си.
— Трогателен спомен. Добре, аз ще се погрижа да можете да намерите там своя кон, разбирате ли? Ще се качите на коня, без да давате никому никакви обяснения. А след това, ако се вслушате в гласа на сърцето си — то ще ви изведе на пътя за Париж. Във Вилньов-льо-Руа ще продадете коня и ще си вземете магарето.
— Ах, моя добър Панург!… Вие сте прав, ще бъда щастлив да се срещна с него, толкова го обикнах. Но от сега нататък — добави монахът със сълзлив тон — от какво ще живея?
— Когато аз давам — давам — каза Шико, — и не оставям приятелите си да просят милостиня, както това е прието в манастира „Света Женевиев“. Ето — дръжте.
С тези думи той загреба от джоба си шепа екю и ги изсипа в широката длан на монаха.
— Великодушни приятелю — каза Горанфло, трогнат до сълзи. — Позволете ми да остана с вас в Лион. Много ми харесва в Лион: това е втората столица на нашето кралство, при това такъв гостоприемен град.
— Но разбери най-после, непоправими глупако: аз не оставам тук! Аз заминавам и ще препусна толкова бързо, че няма да можеш да ме настигнеш.
— Нека бъде вашата воля, господин Шико — покорно каза монахът.
— Чул те Господ — отговори Шико. — Ето такъв те обичам, друже.
И той настани монаха в креслото до леглото, а сам слезе долу и дръпна стопанина настрана.
— Метр Бернуйе — каза той, — вие нищо не подозирате, а във вашия дом стана голямо събитие.
— Така ли? — стопанинът погледна Шико уплашено. — Какво се е случило?
— Този бесен роялист, този богохулник, това долно недоносче от хугенотските молителници…
— Какво му е?
— Какво ли? Тази сутрин го посети пратеник от Рим.
— Знам, нали аз ви казах.
— И така, нашият свети отец папата, комуто е възложено да раздава временно правосъдие в целия свят, нашият свети отец папата лично е изпратил свой доверен човек при заговорника, само че заговорникът по всяка вероятност не се досещаше за целта.
— А с каква цел го е изпратил?
— Качете се в стаята на вашия наемател, господин Бернуйе, отметнете завивката, вижте гърлото му и ще разберете.
— Така ли? Вие ме плашите.
— Повече не мога да ви кажа. Божи съд се извърши във вашия дом, метр Бернуйе. Това е велика чест, оказана ви от папата.
След това Шико пъхна в ръката на стопанина десет екю и се отправи към конюшнята, където поръча да изведат двата коня.
През това време стопанинът с бързината на птича полетя по стълбата нагоре и се втурна в стаята на Никола Давид.
Там той видя Горанфло да буботи молитви.
После, както го посъветва Шико, той се приближи до леглото и повдигна одеялото.
Намери раната точно на посоченото място. Тя още аленееше, но тялото беше вече изстинало.
— Така умират враговете на светата вяра — каза метр Бернуйе и многозначително намигна на Горанфло.
— Амин — отговори монахът.
Тези събития станаха горе долу в онзи час, когато Бюси доведе при Диана дьо Меридор стария барон, който мислеше дъщеря си за мъртва.
Глава 33
За това, как херцог д’Анжу узна, че Диана дьо Меридор е жива
Бяха последните дни на април.
Стените на голямата Шартърска катедрала бяха покрити с бял плат, а колоните украсени със зелени клонки. Както е известно, през това време на годината зеленината е все още рядкост и снопчетата зелени клонки на колоните заменяха букетите с цветя.
Кралят на бос крак измина пътя от Шартърските порти до катедралата и сега продължаваше да стои бос по средата на храма, поглеждаше от време на време настрани и проверяваше всички ли негови приятели и придворни присъстват на молебена. Но някои от тях с изранени от камъните по пътя крака не бяха издържали и се бяха обули, други, измъчени от глад и жажда, тайно бяха успели да се промъкнат в крайпътните кръчмички и там си бяха и останали и само на малка част достигнаха сили да изминат целия път боси, облечени с дълги ризи на каещи се и да застанат с боси крака на влажните плочи в катедралата.