В катедралата се извършваше молебствие за появяване на наследник на френската корона. Две ризи на Богородица, обладаващи чудодейна сила, съмнение за което не би било възможно предвид многобройните сътворени от тях чудеса, бяха извадени от златната мощеница, където се съхраняваха. Народът се тълпеше да позяпа тържествената церемония и тълпата неволно наведе глава, заслепена от блясъка на лъчите, идващи от мощеницата, когато оттам бяха извадени ризите.
В тази минута Анри III чу как в мъртвата тишина се раздаде някакъв странен звук, напомнящ сподавен смях. Кралят се огледа не е ли наблизо Шико. Той не можеше да допусне дори мисълта, че някой друг освен Шико може да има дързостта да се разсмее в тази минута.
Не Шико обаче се разсмя при вида на светите ризи. Уви, Шико все още отсъстваше, което твърде огорчаваше краля, който, както помним, внезапно загуби своя шут от погледа си по пътя за Фонтенбло и от тогава нищо не беше чул за него. Виновник за странния шум се оказа някакъв благородник. Той току-що беше пристигнал на потънал в пот и пяна кон и направо както бе в дрехите за езда, с опръскани с кал ботуши, нахлу в катедралата като разбутваше придворните, облечени с власеници или с чували на главите, но и в единия, и в другия случай боси.
Като видя, че кралят се оглежда, благородникът храбро продължи да стои на хора, приемайки най-почтителен вид. По елегантните му дрехи и още повече по маниерите се виждаше, че не е новак при двора.
Анри, недоволен от това, че благородникът, пристигнал със закъснение, вдигна такъв шум и с облеклото си е посмял така предизвикателно да се отличава от монашеските одеяния, предписани за носене през този ден, погледна към него с укор.
Пристигналият като че ли не забеляза кралския поглед. Като скърцаше дръзко с обувките си с подвита нагоре предна част (по модата в онези времена), той прекрачи през няколко плочи със скулптурни изображения на епископи и падна на колене до тапицираното с кадифе кресло на херцог д’Анжу. Херцогът седеше потънал не толкова в молитви, колкото в свои тайни мисли и въобще не обръщаше внимание на това, което ставаше около него.
Щом почувства обаче нечие докосване, той живо се обърна и приглушено възкликна:
— Бюси!
— Добър ден, монсеньор — отвърна Бюси, като че ли предната вечер се бе разделил с херцога и като че ли през времето, откакто не са се виждали — нищо съществено не е станало.
— Ти сигурно не си с всичкия си — каза принцът.
— Защо, монсеньор?
— Защото си пристигнал независимо от къде, за да се явиш в Шартър да зяпаш ризите на Богородица.
— Монсеньор — каза Бюси, — работата е в това, че трябва незабавно да поговоря с вас.
— Защо не пристигна по-рано?
— Вероятно не съм могъл.
— Но какво се е случило през тези три седмици, откакто не сме се виждали?
— Тъкмо за това искам да поговоря с вас.
— Виж ти! Може би ще почакаш, докато излезем от църквата?
— За съжаление — ще се наложи да почакам, а това ме ядосва.
— Мълчи! Скоро всичко ще свърши. Имай търпение и ние заедно ще отидем при мен в странноприемницата.
— На това разчитам, монсеньор.
И действително, кралят вече надяна върху ризата си от тънко платно кълчищената риза на Богородица, а кралицата, с помощта на своите придворни дами, навличаше другата свята риза.
След това кралят падна на колене и кралицата последва примера му. Известно време съпрузите се молиха под големия балдахин, придворните, водени от желание да угодят на краля, правеха поклони.
Накрая кралят стана, свали святата риза, сбогува се с архиепископа, сбогува се и с кралицата и тръгна към изхода на катедралата.
Насред път той обаче се спря: пред очите му отново се появи Бюси.
— А, ето ви и вас, господине — каза Анри. — Изглежда нашето благочестие не ви е по вкуса, след като не се решавате да се разделите със златото и коприните, и то във време, когато вашият крал се облича с грубо сукно и проста саржа.
— Господарю — с достойнство отговори Бюси, бледен от сдържано вълнение, — даже сред тези, които днес бяха облечени в най-грубите раса и бяха с най-изранени крака, — няма да се намери човек, който така близо до сърцето си да приема службата към ваше величество. Но аз пристигнах в Париж след дълъг и уморителен път и едва тази сутрин научих, че ваше величество е в Шартър. Препусках и изминах двадесет и две левги за пет часа, бързайки да се присъединя към ваше величество. Ето защо нямах време да се преоблека и ваше величество не бихте ме упрекнали, ако вместо да побързам да слея молитвите си с вашите, бях останал в Париж.