Изглежда, кралят беше доволен да чуе всичко това, но като погледна към своите приятели видя, че някои от тях при думите на Бюси свиха рамене. Като не желаеше да обижда своите привърженици със знак на внимание към придворния на херцог д’Анжу, кралят мина покрай Бюси със сърдит израз на лицето.
Бюси понесе тази немилост, без да мигне.
— Какво ти е? — каза херцогът. — Нима не видя?
— Какво?
— Че Шомберг, Келюс и Можирон свиха рамене, слушайки твоите оправдания.
— Да, така е — съвсем спокойно отговори Бюси, — всичко това го знам.
— Е, и какво?
— Е, нима мислите, че съм способен да прережа гърлата на себеподобните си, или почти себеподобните си, в църквата? Прекалено добър християнин съм, за да го направя.
— Щом е така, всичко е наред — каза учуденият херцог. — Стори ми се, че ти не забеляза това или не пожела да го забележиш.
Бюси на свой ред сви рамене на излизане от катедралата и дръпна принца настрана.
— Отиваме ли у вас, монсеньор? — попита той.
— Незабавно. Трябва да имаш интересни новини за мен?
— Да, несъмнено, монсеньор, даже такива, за които и не подозирате.
Херцогът учудено погледна Бюси.
— Да, да — каза Бюси.
— Е, добре, позволи ми само да се сбогувам с краля и съм на твоите услуги.
Херцогът отиде при краля да помоли за разрешение да напусне свитата му и кралят, поради особената сила на въздействие от Богородица, а също и предразположен към търпимост, дари своя брат с позволение да замине за Париж, когато пожелае.
Херцогът бързо се върна при Бюси и двамата се оттеглиха в една от стаите му в странноприемницата.
— Ето, че сме сами, приятелю — каза той, — сега сядай и разказвай за похожденията си. Знаеш, че те мислех за мъртъв.
— Напълно ви вярвам, монсеньор.
— Знаеш, че откакто се чу за твоето изчезване, целият двор от радост се преоблече в бяло и мнозина въздъхнаха с облекчение за първи път от деня, в който си се научил да държиш шпагата. Но не е там работата — хайде, разказвай! Нали ти ме напусна, за да проследиш прекрасната непозната. Коя е тази жена и какво мога да очаквам от нея?
— Вие ще пожънете това, което сте посеяли, монсеньор, тоест — срам и позор!
— Какво? — възкликна херцогът, поразен повече от загадъчния смисъл на тези думи, отколкото от тяхната непочтителност.
— Монсеньорът чу — с ледено спокойствие отговори Бюси, — не е необходимо да повтарям.
— Обяснете, господине, а гатанките и анаграмите оставете на Шико.
— О, няма нищо по-лесно от това, достатъчно е да се обърна към паметта ви.
— Но коя е тази жена?
— Мисля, монсеньор, че вие сте я познали.
— Нима това беше тя?
— Да, монсеньор.
— Ти видя ли я?
— Да.
— И тя разговаря с теб?
— Разбира се, само призраците не говорят. А нима монсеньорът имаше основания да я счита за мъртва или да се надява на нейната смърт?
Херцогът пребледня и замря, като че ли беше смазан от думите на онзи, който би трябвало да се държи както подобава на дворцов ласкател.
— Е да, монсеньор — продължи Бюси, — макар и тласната към мъчителна смърт, младата девойка от благороден произход успява да я избегне. Не бързайте обаче да въздъхвате с облекчение и да се считате оправдан, тъй като запазвайки живота си, тя попада в още по-голяма беда, отколкото смъртта.
— И какво е станало с нея? — попита херцогът, цял разтреперан.
— Станало е това, монсеньор, че един господин спасява живота и, но иска за тази услуга такава цена, че по-добре би било да не я е правил.
— Хайде, хайде, свършвай.
— Диана дьо Меридор, монсеньор, за да избегне вече протегнатите към нея ръце на херцог д’Анжу, чиято любовница не желае да бъде, Диана дьо Меридор се хвърля в обятията на човек, когото ненавижда.
— Какво каза?
— Казах, че Диана дьо Меридор сега се казва госпожа дьо Монсоро.
При тези думи вълна от кръв нахлу в иначе бледото лице на Франсоа, херцогът почервеня така силно, че изглеждаше, че от очите му ще бликне кръв.
— Дявол да го вземе — заръмжа разяреният принц. — Нима това е истина?
— Да, по дяволите, щом аз ви го казвам — високомерно отговори Бюси.
— Не исках да кажа това — поправи се принцът — и не се съмнявам във вашата искреност, Бюси, просто се питам — как е възможно един от моите хора, някой си Монсоро — да дръзне да ми задигне жена, която съм удостоил с вниманието си.
— А защо не? — попита Бюси.
— И ти самият също би могъл да направиш това?