— Аз бих го направил по-добре, монсеньор, бих ви предупредил, че честта ви е в опасност.
— Почакайте, Бюси — каза херцогът, възвръщайки спокойствието си. — Моля ви да ме изслушате. Вие разбирате, драги мой, че не се оправдавам.
— И правите грешка, принце мой: във всички случаи, когато е засегната честта, вие сте не повече от благородник.
— Е добре, точно затова ви моля вие да бъдете съдник на господин дьо Монсоро.
— Аз?
— Да, вие! И кажете ми: нима той не е постъпил към мен като предател, като вероломен предател?
— Към вас?
— Да, та нали моите намерения му бяха известни?
— А в намеренията на ваше височество влизаше?…
— Да заставя Диана да ме обикне, не го отричам.
— Да я заставите да ви обикне?
— Да, но в никакъв случай не чрез насилие.
— Такива ли бяха намеренията ви, монсеньор? — попита Бюси с иронична усмивка.
— Безусловно, тези намерения аз запазих до последната минута, макар господин дьо Монсоро да възразяваше срещу тях с цялата убедителност, на която е способен.
— Монсеньор! Монсеньор! Какво чувам! Този субект ви е подтиквал да обезчестите Диана?
— Да.
— Тоя ви съветваше за това?
— Пишеше ми писма. Искаш ли да ти покажа едно такова писмо?
— О! — възкликна Бюси. — Ако можех да повярвам на това!
— Почакай секунда и сам ще видиш.
Херцогът изтича да вземе кутията, която винаги се намираше в кабинета му под охраната на пажа, извади от нея записка и я пъхна в ръцете на Бюси.
— Чети — каза той, — щом се съмняваш в думите на своя принц.
Все още съмнявайки се, Бюси взе листчето с трепереща ръка и прочете:
„Монсеньор!
Нека ваше височество бъде спокоен: отвличането ще мине безпрепятствено, тъй като довечера младата особа заминава за осем дни при своята леля, която живее в Людския замък. Поемам върху себе си всичко, така че няма за какво да се безпокоите. Що се отнася до моминските сълзи, то те, повярвайте ми — ще пресъхнат, щом девойката се озове във ваше присъствие. А засега… продължавам да действам… и довечера… тя ще бъде в замъка Боже.
— Е, какво ще кажеш за това? — попита принцът, след като Бюси два пъти прочете писмото.
— Ще кажа, че на вас добре ви служат, монсеньор.
— Тоест, напротив, че ме предават.
— Да, вярно, забравих какво беше след това.
— Да ме излъже мен! Мерзавец! Той ме накара да повярвам в смъртта на жената…
— Която е откраднал от вас. Наистина подла постъпка — отбеляза Бюси, без да скрива иронията в гласа си. — Но господин дьо Монсоро има оправдание — той се е влюбил.
— Мислиш ли? — каза принцът с недотам добра усмивка.
— Проклятие! — отговори Бюси. — По повод на това нямам свое мнение. Ще мисля така, както вие считате.
— А какво би направил ти на мое място? Не, почакай, първо ми разкажи как е действал той.
— Той е убедил бащата на младото момиче, че сте я похитили вие. Предложил му своите услуги и се явил в замъка Боже с писмо от барон дьо Меридор. Приближил се с лодка под прозорците на замъка и откарал пленницата със себе си. А след това я затворил в онази къща, която вие знаете, и със заплахи я принудил да се венчае с него.
— Нима това не е подло вероломство! — изкрещя херцогът.
— Да, но прикрито от вашето собствено вероломство — отговори Бюси с присъщата си смелост.
— Ах, Бюси… Ще видиш как ще отмъстя.
— Бие да мъстите? Престанете, монсеньор, не се унижавайте дотам.
— Защо?
— Принцовете не отмъщават, монсеньор, те наказват. Вие ще разобличите подлостта на този Монсоро и ще го накажете.
— По какъв начин?
— Като направите щастлива Диана дьо Меридор.
— Нима това е по силите ми?
— Разбира се.
— И какво може да се направи?
— Да й се върне свободата.
— Я обясни!
— Няма нищо по-просто — бракосъчетанието е било насилствено, следователно то не е действително.
— Прав си.
— Заповядайте да разтрогнат брака и ще постъпите като истински благородник и благороден принц, монсеньор.
— Виж ти — каза с подозрение в гласа принцът. — С какъв жар само! Изглежда, ти самият си заинтересован от тази работа, Бюси?
— Аз ли? По-малко от всичко на света. Интересува ме само това да не може да се говори за мен: този е Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси, който служи на един вероломен принц и безчестен човек.
— Е добре, ще видиш ти. Но как да се разтрогне този брак?
— Много просто. Достатъчно е да се обърнете към бащата.
— Барон дьо Меридор?
— Да.
— Но нали той е далече.
— Той е тук, монсеньор, тоест в Париж.
— При тебе?
— Не, при своята дъщеря. Поговорете с него, монсеньор, накарайте го да разбере, че може да разчита на вас. Нека види в лицето на ваше височество не онзи, когото е виждал досега, не врага, а покровителя, и тогава той, който днес проклина вашето име, ще ви обожава като добър гений.