— Той е могъщ господар в своите земи — каза херцогът — и казват, че се ползува с голямо влияние в цялата провинция.
— Всичко това е така, монсеньор, но не бива да мислите преди всичко за това. Преди всичко — той е баща, чиято дъщеря е изпаднала в беда, и е нещастен от нещастието на своята дъщеря.
— И кога ще мога да го видя?
— Щом се завърнете в Париж.
— Добре.
— Значи договорихме се за всичко, монсеньор?
— Да.
— Думата ви на благородник?
— Думата на принц.
— А кога тръгвате?
— Довечера. Ще ме почакаш ли?
— Не, ще тръгна напред.
— Заминавай и бъди готов.
— На вашите услуги, монсеньор. Къде да намеря ваше височество?
— В будоара на краля утре около обед.
— Ще бъда там, монсеньор, сбогом.
Бюси не губи нито секунда и пътя, който херцогът, дремейки в каретата, би пропътувал за петнадесет часа, Бюси преодоля за пет. Той се носеше с препълнено от щастие и любов сърце, за да може, колкото се може по-скоро, да успокои барона, комуто бе обещал помощ, и Диана, на която връщаше половината живот.
Глава 34
За това, как Шико се завърна в Лувъра и как беше приет от крал Анри III
Удари едва единадесет часът сутринта и целият Лувър още беше потънал в сън. Стражите на двора се стараеха да се движат безшумно, конниците, сменящи постовете, яздеха бавно.
Изморен от вчерашното поклонение, кралят спеше и никой не се осмеляваше да наруши съня му.
Двама души едновременно се приближиха до главните порти на Лувъра. Единият беше яхнал отпочинал арабски жребец, а другият — запенен от езда андалузки кон. Пред самите порти те се спряха и неволно се спогледаха, тъй като, пристигайки от две напълно противоположни посоки, почти се сблъскаха.
— Господин дьо Шико — възкликна онзи от пристигналите, който беше по-млад, и се поклони учтиво. — Как сте?
— А, сеньор дьо Бюси! Както никога добре, господине — отговори Шико с непринудена учтивост на истински благородник, а и приветствието на Бюси го разкриваше като уважаван и добре възпитан сановник.
— Вие сте пристигнали, за да присъствате на сутрешния тоалет на краля? — осведоми се Бюси.
— И вие също, както предполагам?
— Не, аз искам да засвидетелствам своето почитание към монсеньор херцог д’Анжу. Вие знаете, господин дьо Шико, че аз нямам щастието да принадлежа към любимците на негово величество.
— За това следва да бъде упрекнат кралят, а не вие, господине.
Бюси се поклони.
— Да, господине, аз бях на лов — отговори Шико. — А вие също ли пътешествахте?
— Да, обикалях из провинцията. А сега, господине — продължи Бюси, — ще благоволите ли да ми направите една услуга?
— Няма защо да питате. Всеки път, когато господин дьо Бюси благоволи да се обърне към мен с молба, независимо каква би била тя — той ми оказва най-висока чест.
— Отлично. Вас като привилегирован човек ще ви пуснат в лувърските палати, а аз ще остана да чакам в приемната. Бъдете така любезен, предупредете херцог д’Анжу, че го очаквам.
— Ако херцог д’Анжу е в Лувъра, той непременно ще присъства на кралския тоалет. Защо, господине, да не дойдете заедно с мен?
— Боя се да не видя недоволство върху лицето на краля.
— Така значи!
— По дяволите, той до ден днешен не ме е глезил с мили усмивки.
— Бъдете спокоен, всичко скоро ще се промени.
— Ах, да не би да предсказвате бъдещето, господин дьо Шико?
— Понякога. Не унивайте, господин дьо Бюси — да вървим!
Те влязоха в Лувъра и там се разделиха: единият се отправи към кралските покои, а другият — към апартаментите, заети от монсеньор херцог д’Анжу, в които по-рано, както вече струва ми се, бяхме казвали, обитаваше кралица Маргьорит.
Анри III току-що се беше събудил. Той позвъни с голямата камбанка и тълпа от слуги и приятели се устреми към кралската спалня. На краля вече беше поднесен кокоши бульон, вино с подправки и пастет от месо, когато при своя августейши повелител влезе възбуденият Шико, който дори без да поздрави, започна с това, че грабна парче пастет от сребърната чиния и отпи бульон от златната паничка.
— Дяволите да го вземат — възкликна кралят, придавайки си гневен вид, макар че беше безкрайно зарадван. — Та това е нашият мошеник Шико! Беглецът, скитникът, обесникът Шико!
— Е, е, какво говориш, сине мой — каза Шико и седна, както си беше с прашните ботуши на краката, най-безцеремонно в огромното, бродирано със златни хералдически лилии кресло, където вече седеше Анри III. — Значи забравихме нашето завръщане от Полша, когато ние играехме ролята на елена, а магнатите изпълняваха ролите на хрътки. Дръж го, дръж го, хвани го!