— Да — каза Шико, — да поговорим за чудесата на Шартърската богородица.
— Шико, не богохулствай — строго предупреди кралят.
— Да богохулствам? Аз? — учуди се Шико. — Стига, ти ме вземаш за човек на църквата, а аз съм човек на шпагата. Напротив, длъжен съм да те предупредя за някои неща, сине мой.
— За какво именно?
— За това, че ти се държиш по отношение на Шартърската богородица донемайкъде невежливо.
— Откъде го измисли това?
— За това няма съмнение: светата Дева има две ризи, които са свикнали да лежат заедно, а ти ги разедини. На твое място, Анри, аз бих съединил ризите и тогава ти би имал поне едно основание да се надяваш на чудо.
Този твърде груб намек за разделянето на краля от кралицата предизвика смеха на придворните.
Анри се протегна, разтърка очите си и също се усмихна.
— Този път — каза той — нашият глупак е дяволски прав.
Разговорът се промени.
— Господине — шепнешком каза Монсоро, обръщайки се към Шико, — няма ли да ви бъде угодно, без да привличате ничие внимание, да ме почакате ей там, в нишата до прозореца.
— То се знае, господине — каза Шико, — с преголямо удоволствие.
— Добре, тогава да идем там.
— С вас съм готов да отида дори в най-гъстите дебри, господине.
— Стига шегички, тук те на никого не са нужни, нали няма кой да се смее на тях — каза Монсоро, присъединявайки се към шута, който вече чакаше в посочената му ниша до прозореца. — Тук сме на четири очи и можем да си поговорим откровено. Слушайте, господин Шико, господин глупако, господин шуте, един благородник ви забранява — проумейте добре тези думи — забранява ви да му се присмивате.
Той ви предлага да поразмислите както трябва, преди да определяте срещи в гората, защото в тези гори, където сега ме приканвахте, растат цял комплект тояги и пръти, напълно пригодни да заменят онези ремъци, с които толкова забележително ви напердашиха по заповед на херцог дьо Майен.
— А-а — проточи Шико, без да показва ни най-малък признак на вълнение, макар че в черните му очи проблесна зловещо пламъче, — господине, вие ми напомняте за моя дълг към херцог дьо Майен и искате да задлъжнея и към вас също така, както към херцога, да впиша вашето име в същата рубрика на паметта си и да ви предоставя с херцога равни права на моята признателност.
— Струва ми се, че сред вашите кредитори, господине, вие забравихте да назовете най-главния.
— Това ме учудва, господине, винаги съм се гордял със своята памет. Кой ще е този кредитор? Разкрийте ми, моля ви!
— Метр Никола Давид.
— О! За него не се безпокойте — с мрачна усмивка каза Шико, — на него вече нищо не съм му длъжен — всичко е платено докрай.
В този миг към разговора се присъедини трети събеседник.
Това беше Бюси.
— А, господин дьо Бюси — каза Шико, — моля ви, помогнете ми. Ето господин дьо Монсоро, който се готви да ме преследва като че ли съм лопатар или елен. Кажете му, господин дьо Бюси, че той греши, той има работа с глиган, а глиганът се нахвърля върху ловеца.
— Господин Шико — отговори Бюси, — според мен вие сте несправедлив към господин главния ловчия, мислейки, че той ви взема не за онзи, който сте, тоест не за благородник. Господине — продължи Бюси, обръщайки се към графа, — на мен е възложена честта да ви уведомя, че монсеньор херцог д’Анжу желае да побеседва с вас.
— С мене? — обезпокои се Монсоро.
— Именно с вас, господине — потвърди Бюси.
Монсоро хвърли на пратеника на херцога остър поглед, мъчейки се да проникне в дълбините на душата му, но очите и усмивката на Бюси бяха изпълнени с такава безгрижна яснота, че главният ловчия бе принуден да се откаже от намерението си.
— Вие ли ще ме заведете, господине? — осведоми се той.
— Не, господине, аз ще побързам да известя негово височество, че веднага ще се явите при него, а вие през това време помолете краля да ви разреши да напуснете.
И Бюси се върна по същия път, по който беше дошъл, промъквайки се с обичайната си ловкост през тълпата придворни.
Херцог д’Анжу действително чакаше в кабинета си, препрочитайки известното вече на нашите читатели писмо. Щом чу шум от разгръщане на завеси, той помисли, че това е Монсоро, който идва по негово нареждане, и скри писмото.
Влезе Бюси.
— Къде е той? — попита херцогът.
— Сега ще дойде, монсеньор.
— Нищо ли не подозира?
— Е, дори и да е така, дори да подозира нещо — каза Бюси, — нима той не е ваше създание? Вие сте го извадили от калта, нима не сте в състояние да го изпратите там обратно?
— Без съмнение — каза херцогът с оня загрижен израз на лицето, който се появяваше винаги, когато чувстваше приближаването на важни събития и необходимостта от някакви енергични действия от негова страна.