— Какво, днес той по-малко виновен ли ви се струва, отколкото вчера?
— Напротив, стократно по-виновен. Неговите деяния се отнасят към престъпленията, които стават все по-тежки, колкото повече се размишлява върху тях.
— Каквото и да се говори — каза Бюси, — всичко се свежда до едно: той вероломно отвлича млада девойка от благородническо потекло и с измама се жени за нея, използвайки за това средства, недостойни за един благородник; той трябва или сам да поиска разтрогване на брака, или вие да направите това заради него.
— Договорихме се.
— Заради дъщерята, заради бащата, заради Меридорския замък, заради Диана — давате ли ми думата си?
— Давам.
— Помислете, те са предупредени, те с тревога очакват как ще завърши разговорът ви с този човек.
— Девойката ще получи свобода, Бюси, давам ви дума.
— Ах — каза Бюси, — ако вие направите това, монсеньор, вие действително ще бъдете велик принц.
И като взе ръката на херцога, същата онази ръка, която подписа толкова лъжливи обещания и наруши толкова клетвени обети, той почтително я целуна.
В този момент пред вратата се чуха стъпки.
— Това е той — каза Бюси.
— Поканете господин дьо Монсоро да влезе — извика със строг тон Франсоа и в тази строгост Бюси съзря добро предзнаменование.
Този път младият човек, почти уверен в това, че най-после достигна венеца на своите желания, разменяйки поклон с Монсоро, не можа да потуши в погледа си тържествуващия и насмешлив блясък. Колкото се отнася до главния ловчия, то той посрещна погледа на Бюси с помътнял взор, зад който като зад стената на непристъпна крепост скри своите чувства.
Бюси чакаше в известния вам коридор, в онзи същия коридор, където веднъж през нощта Шарл IX, бъдещият Анри III, херцог д’Алансон и херцог дьо Гиз едва не удушиха Ла Мол с колана на кралицата майка. Сега в този коридор и на площадката на стълбата, където той излезе, се тълпяха благородници, пристигнали да се поклонят на херцога.
Бюси се присъедини към този жужащ рой и придворните побързаха да му сторят място. В двореца на херцог д’Анжу Бюси се ползуваше с почитание както за своите лични заслуги, така и за това, че в негово лице виждаха любимец на херцога. Нашият герой надеждно скъта в дълбочината на сърцето си обхваналото го вълнение и с нищо не издаде смъртната тъга, затаена в душата му. Той чакаше как ще завърши разговорът, от който зависеше неговото щастие, цялото му бъдеще.
Беседата обещаваше да бъде твърде оживена. Бюси вече добре познаваше главния ловчия и разбираше, че той не е от онези, които се предават без борба. Херцог д’Анжу трябваше само да сложи ръка върху Монсоро и ако той не се огъне — тогава по-зле за него — ще бъде сломен!
Изведнъж от кабинета се разнесе познатият тътен на гласа на принца. Изглежда, той заповядваше.
Бюси потрепера от радост.
— Аха — каза си той, — херцогът държи на думата си.
Но след тези първи шумове не последваха други.
Изплашени, придворните замълчаха и с безпокойство започнаха да се споглеждат, а в коридора настъпи дълбока тишина.
Тишината разтревожи Бюси, наруши неговите мечтания. Надеждата го напусна и в замяна дойде отчаянието. Той чувстваше как бавно текат минутите и в такова състояние се измъчва около четвърт час.
Внезапно вратата на стаята на херцога се разтвори, иззад завесите се разнесоха весели гласове.
Бюси изтръпна. Той знаеше, че в стаята няма никои, освен херцога и главния ловчия и ако тяхната беседа протичаше така, както очакваше той, не би могло да има причини за веселие.
Гласовете се усилиха и скоро завесата се вдигна. Монсоро излезе, отстъпвайки заднешком и кланяйки се. Херцогът го изпрати до прага на стаята с думите:
— Сбогом, приятелю. Между нас всичко е решено.
— Приятелю — промърмори Бюси. — По дяволите! Какво значи това?
— По този начин, монсеньор — говореше Монсоро, все още обърнат с лице към херцога, — ваше височество счита, че най-доброто средство — това е гласността?
— Да, да — каза херцогът, — всички тайни от този род — това са детинщини.
— Значи — продължи главният ловчия — довечера аз ще я представя на краля.
— Вървете и не се бойте от нищо. Аз всичко ще подготвя.
Херцогът се приближи до главния ловчия и му прошепна няколко думи на ухото.
— Ще бъде изпълнено, монсеньор — отговори онзи.
Монсоро отмери последен поклон на херцога, който оглеждаше събралите се придворни, без да забележи Бюси, скрит зад завесата, в която се беше вкопчил, за да се задържи на краката си.
— Господа — каза Монсоро, обръщайки се към придворните, които очакваха своя ред за аудиенция и вече предварително се бяха преклонили пред новия фаворит, както изглежда затъмнил с блясъка на подарените му милости самия Бюси, — господа, позволете ми да ви съобщя една новина: монсеньорът ми разреши да оглася брака си с Диана дьо Меридор, която вече от един месец е моя съпруга и която аз под неговото покровителство тази вечер ще представя в двореца.