— Не се бойте, господине — каза херцогът, отгатвайки истинското значение на погледа на Монсоро, — зад тези гоблени няма никой: може да разговаряме свободно и най-вече откровено.
Монсоро се поклони.
— Вие сте добър слуга, господин главен ловчия на Френското кралство и сте привързан към моята особа, не е ли така?
— Надявам се, монсеньор.
— От своя страна аз съм убеден в това, господине; нали вие неведнъж разкривахте заговори, замисляни срещу мен; та нали вие ми помагахте в моите работи, при което често забравяхте своите собствени интереси и даже излагахте живота си на опасност.
— О, ваше височество!
— Всичко знам. Обаче съвсем наскоро… Налага се да ви напомня този случай, понеже самият вие наистина сте въплъщение на деликатност и никога, даже косвено не бихте споменали за оказаната ми от вас услуга. Та наскоро, по време на злощастно произшествие…
— Кое произшествие, монсеньор?
— Отвличането на Диана дьо Меридор! Бедното младо създание!
— Уви — промърмори Монсоро така, че не можа да се разбере към кого се отнася неговото съжаление.
— Вие я оплаквате, нали? — каза херцогът, отново пренасяйки разговора на твърда почва.
— А нима вие не я оплаквате, ваше височество?
— Аз? О! Нали знаете как съжалявах за моя съдбоносен каприз! И представете си, заради приятелските си чувства към вас, поради навиците да използвам вашите хубави услуги, аз съвсем бях забравил, че ако не бяхте вие — не бих отвлякъл младата девойка.
Монсоро усети удара.
„Да видим — каза си той, — може би това е просто угризение на съвестта?“
— Монсеньор — възрази той на херцога, — вашата природна доброта ви кара да се оклеветявате напразно, защото вие не сте причина за смъртта на Диана дьо Меридор, а също и аз не съм виновен.
— Защо? Обяснете!
— Ако позволите. Нима в своите мисли сте допускали, че може да не се спрете даже пред смъртта на Диана дьо Меридор?
— О, разбира се, не!
— Тогава вашите намерения ви оправдават, монсеньор. Вие нямате нищо общо, че е връхлетяла беда, случайна беда, такива нещастия се случват всеки ден.
— При това — добави херцогът, пронизвайки с поглед чак в сърцето Монсоро, — смъртта е обвила всичко със своето вечно безмълвие.
В тези думи прозвуча такава зловеща интонация, че Монсоро впери очи в принца и помисли: „Не, това не е угризение на съвестта…“
— Монсеньор — каза той, — позволете ми да говоря с ваше височество откровено!
— А какво всъщност ви пречи? — с високомерно учудване се осведоми принцът.
— Право да си кажа, не знам и аз какво ми пречи.
— Какво искате да кажете с това?
— О, монсеньор, искам да кажа, че отсега нататък откровеността трябва да бъде главната основа на моя разговор с принца, надарен с такъв забележителен ум и толкова благородно сърце.
— Отсега?… Защо едва отсега?
— Но нали в началото на нашата беседа ваше височество също така счете за нужно да бъде откровен с мен.
— Нима? — парира херцогът с изкуствен смях, който издаваше кипващия му гняв.
— Чуйте ме, монсеньор — смирено каза Монсоро. — Зная какво се готви да ми каже ваше височество.
— Щом е тъй, говорете.
— Ваше височество искаше да ми даде да разбера, че Диана дьо Меридор може би не е умряла и това избавя от угризение на съвестта онези, които се смятат нейни убийци.
— О! Колко дълго протакахте, господине, преди да се решите да ме докарате до тази утешителна мисъл. И се наричате още верен слуга! Виждахте колко мрачен и потиснат бях. Признах ви, че след смъртта на тази жена ме измъчват кошмари, мене, човека, който благодарение на бога не е склонен към изострена чувствителност… и вие ме оставихте да се терзая и измъчвам, макар че една ваша дума, едно изказано от вас съмнение, можеше да облекчи моите страдания. Как би трябвало да назова подобно поведение, господине!
В думите на херцога прозвучаха предупредителните нотки на готовия да избухне гняв.
— Монсеньор — отговори Монсоро, — може да се помисли, че за нещо ме обвинявате.
— Предател! — внезапно закрещя херцогът, като пристъпи към главния ловчия. — Обвинявам те и поддържам обвинението си… Ти ме излъга и ми отне жената, която обичах.
Монсоро страшно пребледня, но продължи да стои спокоен, дори предизвикателно спокоен.
— Това е вярно — каза той.
— Ах, вярно!… Измамник! Предател!
— Благоволете да говорите по-тихо, монсеньор — каза Монсоро, все още запазвайки спокойствие, — ваше височество забравяте, че разговаряте с благородник, с добър слуга…
Херцогът избухна в конвулсивен смях.
— …с добър слуга на краля! — завърши Монсоро. Той произнесе тази страшна заплаха, без да промени безпристрастния си тон.