Щом чу думата „крал“, херцогът веднага престана да се смее.
— Какво искате да кажете с това? — промърмори той.
— Искам да кажа — почтително, дори угоднически продължи Монсоро, — че ако монсеньорът пожелае безпристрастно да ме съди, той ще разбере защо мога да завладея тази жена, нали ваше височество също така искахте да я завладеете.
Херцогът се втрещи от тази дързост и не намери какво да отговори.
— Ето и моето извинение — естествено каза главният ловчия, — аз горещо обичам Диана дьо Меридор.
— Но и аз също — надменно възрази Франсоа.
— Това е вярно, монсеньор, вие също сте и мой господар, но Диана дьо Меридор не ви обича!
— А тебе те обича? Теб?
— Възможно — измънка Монсоро.
— Лъжеш! Лъжеш! Ти си я принудил с насилие, както можех да я принудя и аз. Само че аз, твоят господар, претърпях неуспех, а ти, моят слуга, си успял. И това е така, защото аз действах просто със сила, а ти с вероломство.
— Монсеньор, аз я обичам.
— Какво ме засяга това! Мен!
— Монсеньор…
— Ти ме заплашваш, змийо?
— Монсеньор, пазете се — произнесе Монсоро, навеждайки глава като тигър, който се готви за скок. — Аз я обичам и ви повтарям, че аз не съм от вашите слуги, както току-що ме нарекохте. Моята жена ми принадлежи като моята земя. Никой не може да ми я отнеме, никой, дори самият крал. Аз пожелах тази жена — и аз я взех.
— Твоя работа — каза Франсоа и посегна към сребърното звънче на масата, — както си я взел, така ще я върнеш.
— Грешите, монсеньор — възкликна Монсоро и се хвърли към масата, за да спре принца. — Оставете тази нечестива мисъл да ми попречите. Ако извикате тук хора, ако ми нанесете публично оскърбление…
— Казвам ти: откажи се от тази жена.
— Да се откажа от нея? Невъзможно… Тя е моя жена, ние сме венчани пред бога.
Монсоро разчиташе на въздействието на името божие, но и то не укроти бесния гняв на херцога.
— Ако тя е твоя жена само пред бога, то ти ще я върнеш на хората — каза принцът.
— Нима той знае всичко? — изтръгна се от Монсоро.
— Да, аз знам всичко. Този брак, ако ти сам не го разтрогнеш — ще го разтрогна аз, ако щеш се кълни пред всички богове, които някога са царствали на небесата.
— Монсеньор, вие богохулствате — каза Монсоро.
— Още утре Диана дьо Меридор ще се върне при баща си, още утре ще те пратя на заточение. Давам ти едни час да продадеш длъжността на главен ловчия. Такива са моите условия. Иначе, пази се, васале, ще те счупя като тази чаша.
Принцът взе от масата голямата кристална чаша, украсена с емайл, подарена му от австрийския херцог, и с всичка сила я хвърли в краката на Монсоро. Парчетата стъкло се пръснаха по главния ловчия.
— Аз няма да дам своята жена, няма да се откажа от длъжността и ще остана във Франция — натъртено произнесе графът, като се приближи към втрещения от учудване принц.
— Как смееш… негоднико!
— Аз ще се обърна за помилване към краля на Франция, към краля, избран в абатството „Света Женевиев“, и нашият нов върховен владетел, толкова добър, изпратен ни по божия милост, няма да откаже да изслуша първия човек, обърнал се към него с молба.
Монсоро говореше и се въодушевяваше все повече и като че ли огънят, пробляскващ в очите му, възпламеняваше и думите му.
Сега дойде редът на Франсоа да пребледнее. Той отстъпи една крачка и вече се готвеше да дръпне завесата на вратата, когато изведнъж хвана Монсоро за ръката и каза като разтягаше всяка дума, сякаш я произнасяше със сетни сили:
— Добре… добре… графе, прошението си… изложете го пред мен… но говорете по-тихо… слушам ви…
— Аз ще говоря със смирение — каза Монсоро, внезапно успокоен, — със смирение, както подобава на смирен служител на ваше височество.
Франсоа бавно обиколи голямата стая и предпазливо надникна зад всички гоблени и завеси. Изглежда, не можеше да повярва, че никой не е чул Монсоро.
— Какво казахте?
— Казах, монсеньор, че за всичко е виновна съдбоносната любов. Любовта, благородни мой властелине, е най-деспотичното от всички човешки чувства. За да забравя, че Диана се бе харесала на ваше височество, трябваше да загубя всякаква власт над себе си.
— Казах ви, графе, това е измяна.
— Не ме оскърбявайте, монсеньор, чуйте какво видях мислено. Аз ви видях богат, млад, щастлив, видях ви като най-великия владетел на християнския свят.
Херцогът направи предпазливо движение с ръка.
— Но нали това е така — прошепна Монсоро на ухото на херцога, — между този висш сан и вас стои само сянка, която ще изчезне при първия полъх. Аз видях вашето бъдеще в целия му блясък и сравнявайки вашата велика съдба с онази дреболия, на която посегнах, заслепен от вашата бъдеща слава, почти закриваща от мен това бедно цвете — венец на моите желания, аз — жалко човече в сравнение с вас, моя благодетел, си казах: да оставим принца да носи в душата си своите блестящи мечти и величествени планове — това е негова кралска съдба, а аз ще намеря своята съдба в неговата сянка и той едва ли ще почувства, ако от неговата кралска лента се изплъзне отмъкнатата от мен малка скромна перличка.