— Каква разлика има?
— Има разлика, и то голяма. И така, една вечер аз те поналожих на улица Фроадмантел. Ти беше с Келюс и Шомберг…
— Ти си ме наложил?
— Да, с бастуна и не само тебе, а трима ви.
— И защо?
— Бяхте оскърбили моя паж и си получихте заслуженото, а господин дьо Морвилие нищо не ви донесе за това.
— Как! — възкликна Анри. — Значи това си бил ти, негоднико, вероломник такъв!
— Аз — каза Шико и потриваше ръце, — нали е вярно, сине мой, че когато бия — бия здраво?
— Нечестивец!
— Признаваш ли, че казвам истината?
— Ще заповядам да те напердашат, Шико.
— Не става дума за това. Кажи: беше ли така, или не беше — това искам да знам.
— Отлично знаеш, че беше, негоднико!
— На следващия ден ти извика ли господин дьо Морвилие?
— Разбира се, нали идва в твое присъствие.
— Разказа ли му за досадния случай, който бил станал предната вечер с един благородник, твой приятел?
— Да.
— Заповяда ли му да намери виновника?
— Да.
— А той намери ли го?
— Не.
— Ето това е, а сега върви да спиш, Анри. Виждаш сам, че твоята полиция не струва пукната пара.
И като се обърна към стената, понеже не желаеше да отговаря на никакви други въпроси, Шико отново захърка. Това хъркаме, което приличаше на грохот на тежка артилерия, лиши краля от всякаква надежда да продължи разговора.
Анри с въздишка се върна в своята спалня и поради липса на други събеседници започна да се жалва на своята хрътка Нарцис от злощастната участ на кралете, които могат да узнаят истината само ако добре заплатят за нея.
Големият кралски съвет се събра на следващия ден. Неговият състав не беше постоянен и се менеше в зависимост от изменчивите предпочитания на краля. Този път в него влизаха Келюс, Можирон, д’Епернон и Шомберг. И четиримата вече от половин година бяха сред приближените на краля.
Шико седеше, правеше корабчета от хартия, редеше ги едно до друго и разправяше, че това била флотилията на най-християнското величество, която щяла да замени флотата на католическия крал.
Съобщиха за пристигането на господин дьо Морвилие.
Той се яви облечен в своя най-тъмен костюм и със съвсем погребален израз на лицето. Поклони се — вместо краля му отговори Шико — и се приближи до Анри III.
— Дали присъствам на заседание на Големия съвет на ваше величество? — попита той.
— Да, тук са събрани моите най-добри приятели. Говорете.
— Простете, господарю, аз не питам току-така, искам да се уверя в това, тъй като имам намерение да ви разкрия твърде опасен заговор!
— Заговор?! — едновременно възкликнаха всички присъстващи.
Шико наостри уши и спря да майстори великолепния двупалубов кораб, който искаше да направи флагман на своя флот.
— Да, заговор, ваше величество — каза господин дьо Морвилие и понижи глас с онази тайнственост, която предвещава потресаващи откровения.
— Оо! — проточи кралят. — Да не би случайно да е испански този заговор?
В този момент в залата влезе херцог д’Анжу, също повикан на съвета; вратата след него веднага се затвори.
— Разбрахте ли, братко — каза Анри, щом размяната на официални приветствия завърши, — господин дьо Морвилие иска да разобличи пред нас заговор против държавата.
— Възможно ли е това?… — избъбри д’Анжу.
— За съжаление, да, монсеньор — каза Морвилие, — опасен заговор.
— Разкажете ни за него — предложи Шико и пусна едно корабче в кристалната ваза с вода на масата.
— Да — промърмори херцог д’Анжу, — разкажете ни, господин канцлер.
— Слушам ви — каза Анри.
Канцлерът се наклони колкото може по-ниско и придаде на погледа си най-голяма сериозност, а на гласа си — най-доверителна интонация.
— Господарю — каза той, — отдавна вече следя поведението на някои недоволни…
— О! — прекъсна го Шико. — „Някои“! Твърде сте скромен, господин дьо Морвилие.
— Те са — продължи канцлерът — ужасна сбирщина: занаятчии, търговци, дребни чиновници… Понякога сред тях попадат монаси и ученици.
— Е, това не са бог знае какви принцове — обади се Шико и с невъзмутимо спокойствие се зае да доправи двупалубния кораб.
Херцог д’Анжу се усмихна насила.
— Сега всичко ще ви се изясни, господарю — каза канцлерът, — знам, че недоволните използуват винаги две главни опори: армията и църквата…
— Твърде разумно — отбеляза Анри. — Продължавайте по-нататък.
Канцлерът, ощастливен от тази похвала, продължи:
— В армията аз намерих офицери, предани на ваше величество, които ми донасяха за всичко; в църковните среди това беше по-трудно. Тогава пуснах в ход моите хора…