— И правилно сте постъпили.
— Някой си Горанфло — монах от манастира „Света Женевиев“.
— Горкият — отбеляза Шико с искрено състрадание. — Казано му беше: не се бъркай в чужди работи — нищо свястно няма да излезе.
— Горанфло… — каза кралят и си записа името, — добре… по-нататък…
— По-нататък… — повтори канцлерът явно разколебан, — но това е всичко, господарю.
Морвилие още веднъж изгледа събранието с изпитателен, загадъчен поглед, който като че ли казваше:
„Ако ваше величество останеше насаме с мен, щеше да узнае повече.“
— Говорете, канцлере, тук са само мои приятели, говорете.
— О, господарю, онзи, чието име не се решавам да произнеса, също има могъщи приятели.
— Около мене?
— Навсякъде.
— Е, какво, тези приятели по-силни ли са от мен? — възкликна Анри, пребледнял от гняв и безпокойство.
— Господарю, тайни не се обявяват на всеослушание. Простете, аз съм държавен служител.
— Вярно е.
— И твърде разумно — подхвана Шико. — Но ние тук всички милеем за държавата.
— Господине — каза херцог д’Анжу, — ако вашето съобщение не може да бъде огласено в наше присъствие, то ние ще изразим нашата най-дълбока почит и ще се оттеглим.
Господин дьо Морвилие спря в нерешителност. Шико следеше всеки негов най-малък жест, опасявайки се, че канцлерът, колкото и наивен да изглеждаше, е успял да разузнае нещо повече от това, което вече съобщи.
Кралят направи знаци, с които заповяда: на канцлера — да се приближи, на херцог д’Анжу — да остане на мястото си, на Шико — да млъкне, а на останалите трима фаворити — да се занимават с нещо друго.
Тутакси господин дьо Морвилие се наведе над ухото на негово величество, но той не беше извършил и половината от това отмерено и грациозно движение на тялото, изпълнявано по всички правила па етикета, когато в двора па Лувъра се раздаде силен шум. Кралят рязко се изправи, Келюс и д’Епернон се хвърлиха към прозореца, херцог д’Анжу постави ръка върху дръжката на шпагата си, като че ли тези звуци криеха някаква опасност за неговата особа.
Шико стана от масата. Следеше всичко, което ставаше в залата и на двора.
— Аха! Монсеньор дьо Гиз! — изкрещя той първи — Монсеньор дьо Гиз благоволява да дойде.
Кралят трепна.
— Това е той — в хор потвърдиха фаворитите.
— Херцог дьо Гиз? — несвързано произнесе братът на краля.
— Учудващо… нали. По какъв начин херцог дьо Гиз се е озовал в Париж? — бавно изрече кралят, прочел във втрещените очи на господин дьо Морвилие онова име, което канцлерът искаше да му прошепне на ухото.
— Съобщението, което бяхте приготвили за мен, се отнасяше до моя братовчед дьо Гиз, така ли е? — тихо попита той канцлера.
— Да, господине, той е председателствал събранието… — в същия дух отговори Морвилие.
— А другите?
— Не са ми известни.
Анри погледна към Шико въпросително.
— Кълна се в светата утроба! — възкликна с важна осанка гасконецът. — Да влезе моят братовчед дьо Гиз.
Той се наклони към Анри и му прошепна на ухото:
— Ето човекът, чието име знаеш добре, и мисля, че няма нужда да си го записваш.
Лакеите шумно разтвориха вратата.
— Едното крило на вратата, господа — каза Анри, — само едното. Двете се отварят само за краля.
Херцог дьо Гиз, който вече се приближаваше през галерията към залата, където протичаше кралският съвет, чу тези думи, но запази на лицето си усмивката, с която имаше намерение да приветства краля.
Глава 37
За това, какво правеше в Лувъра херцог дьо Гиз
След херцог дьо Гиз вървеше множество офицери, придворни, благородници. След този блестящ ескорт се бяха проточили тълпи народ — ескорт много по-малко блестящ, но далеч по-надежден и страшен.
В двореца пуснаха само свитата на херцога, народът остана пред стените на Лувъра.
Виковете, които се чуваха в онази минута, когато херцог дьо Гиз вече невидим за тълпата, влизаше в галерията, идваха именно от редиците на народа.
При вида на тази необикновена армия, която обграждаше кумира на парижани всеки път, когато той се появяваше по улиците на столицата, кралските гвардейци се хванаха за оръжието и като се построиха зад своя храбър полковник, загледаха към народа заплашително, а към триумфатора с нямо предизвикателство.
Гиз забеляза враждебното настроение на тези войници, командвани от Крийон. С изящен полупоклон той поздрави полковника, който с шпага в ръка беше застанал на четири крачки пред строените си хора. Застинал с безпристрастно изражение на лицето и неподвижност, която изразяваше презрение, той не отвърна на поздрава.