Подчертаният отказ на офицера и войниците да се преклонят пред неговото всепризнато могъщество, учуди херцог дьо Гиз. Той се намръщи, но с приближаването към вратите на кралския кабинет бръчките по челото му се разглаждаха и както вече казахме, в залата той влезе с любезна усмивка.
— А, това сте вие, братовчеде — каза кралят, — що за шум вдигнахте! Като че ли и фанфари имаше? Или фанфарите просто са ми се сторили?
— Господарю — отговори херцогът, — фанфарите в Париж славят само краля, а на бойното поле — само пълководеца. Аз твърде добре познавам и двореца, и военния лагер, за да сбъркам. Тук фанфарите биха били твърде гръмогласни за поданика, а там недостатъчно гръмки даже за принца.
Анри прехапа устни.
— Кълна се в смъртта на Христос — каза той след минутно мълчание, при което не сваляше очи от лотарингския принц, — вие изглеждате чудесно, братовчеде. Нима едва днес пристигате от обсадата на Ла-Шарите?
— Да, едва днес, господарю — отговори херцогът и леко се изчерви.
— Бога ми, вашето посещение е голяма чест за нас, голяма чест, голяма чест.
Анри III, когато имаше твърде много тайни мисли, имаше навик да повтаря думите, като че ли уплътняваше редиците на войници, прикриващи от очите на противника оръдейна батарея, която трябва да се изяви само в нужната минута.
— Голяма чест — повтори Шико, толкова точно копирайки интонацията на краля, че можеше да се помисли, че тези две думи произнесе Анри.
— Господарю — каза херцогът, — ваше величество си позволява да се шегува: нима може васал да оказва чест на суверена, от когото произлизат всички чести и почести?
— Имам предвид, господин дьо Гиз — възрази Анри, — че всеки добър католик, който се завръща от поход, обикновено отначало навестява бога в някой храм, а след това краля. Да се почита бога, да се служи на краля — вие знаете, братовчеде, — това е истина наполовина политическа, наполовина божествена.
При тези думи херцог дьо Гиз почервеня още по-забележимо. Кралят, който говореше, гледайки госта в очите, забеляза неговото смущение; подчинявайки се на някакъв инстинктивен порив, той премести поглед от дьо Гиз на херцог д’Анжу и с учудване видя, че неговият мил брат е пребледнял толкова силно, колкото е почервенял неговият скъп братовчед.
Това вълнение, проявено толкова различно, порази краля. Анри нарочно отмести поглед и прие любезен вид. Под този кадифен поглед Анри III както никой друг умееше да скрие кралските си нокти.
— Във всеки случай, херцоже — каза той, — нищо не може да се сравни с радостта ми, че ви виждам жив и невредим, щастливо избягнал всички съдбоносни случайности на войната, макар да говорят за вас, че вие не бягате от опасностите, а дръзко търсите среща с тях. Опасностите обаче ви познават, братовчеде, и те бягат от вас.
Херцогът в отговор на тази любезност направи поклон.
— Ето защо ще ви кажа, братовчеде: не преследвайте с такова увлечение смъртта, нещо, което наистина е непоносимо за безделници като нас грешните, които спят, ядат, ходят на лов и считат за победа измислянето на нова мода или молитва.
— Да, да господарю — залови се за последната дума на краля херцогът, — известно ни е, че сте просветен и благочестив крал и никакви земни грижи няма да ви накарат да забравите бога и интересите на светата църква. Затова и пристигнахме тук, изпълнени с доверие към ваше величество.
— Можеш да се полюбуваш на доверието на своя братовчед, Анри — каза Шико, посочвайки свитата на херцога, която, като не се осмеляваше да влезе в кралските покои, се тълпеше край отворените врати, — една трета от него той е оставил пред вратата на кабинета ти, а останалите две — пред вратите на Лувъра.
— С доверие?… — повтори Анри. — А нима не винаги идвате с доверие при мен, братовчеде?
— Позволете ми да ви обясня, господарю, думата „доверие“, която се изпусна от устата ми, се отнася за едно предложение, което, надявам се, няма да ми откажете да изслушате.
— Охо! Вие имате някакво предложение за мен, братовчеде? Тогава говорете откровено, или както казахте „изпълнен с доверие“. Какво имате да ни предложите?
— Една от най-прекрасните идеи, които биха могли още да вълнуват християнския свят, откакто кръстоносните походи станаха невъзможни.
— Говорете, херцоже.
— Господарю — продължи херцогът, повишавайки глас така, че да може да бъде чут и в преддверието, — господарю, званието на всехристиянски крал не е празен звук, то задължава ревностно и пламенно да се брани религията. Големият син на църквата, а такава е вашата титла, господарю, трябва винаги да бъде готов да защити своята майка.