Впоследствие Бюси никак не можеше да определи колко време бе продължил припадъкът му.
Когато дойде на себе си, студен вятър брулеше лицето му, някакви пресипнали и кряскащи гласове дращеха слуха му. Той отвори очи — да се убеди не са ли това фигурите от гоблените, влезли в пререкание с фигурите от тавана и, като се надяваше да намери портрета на мястото му, завъртя глава наляво и надясно. Но нямаше нито гоблени, нито таван, а и нито следа от портрета. Отдясно на Бюси стоеше мъж със сива работна дреха и вързана около кръста бяла, зацапана с кръв престилка, а отляво — монах от манастира „Света Женевиев“, който се беше навел и крепеше главата му. Точно насреща му някаква старица мънкаше молитви.
Блуждаещият поглед на младия човек скоро се спря на издигащия се отпред зид, плъзна се нагоре по него, за да измери височината му, и раненият позна Тампл, ъгловата кула на Бастилията. Студеното, посърнало небе над Тампл бе озарявано плахо от първите златисти лъчи на изгряващото слънце.
Бюси лежеше чисто и просто на улицата или, по-скоро, на края на един ров, и този ров бе ровът на Тампл.
— Ах, благодаря ви, добри хора, че сте си направили труда да ме пренесете тук — каза Бюси. — Не ми стигаше въздухът, но можехте да отворите прозорците в стаята, там — на постелята със златно-белия балдахин щях да се чувствам по-добре, отколкото тук — на влажната земя. Но не е там работата…. В джоба ми, ако преди това сами не сте се погрижили да се разплатите за труда си, което би било напълно предвидливо от ваша страна… та в джоба ми ще намерите двадесетина златни екюта. Те са ваши, приятели мои, вземете ги.
— Но, ваше сиятелство — каза месарят, — ние съвсем не сме ви пренасяли тук, а ви заварихме на това място, когато рано сутринта минавахме оттук.
— Чудна работа — не повярва Бюси, — а младият лекар беше ли тук?
Присъстващите се спогледаха.
— Все още бълнува — забеляза монахът и поклати печално глава.
След това се обърна към Бюси:
— Сине мой, мисля, че би трябвало да се изповядаме.
Бюси уплашено погледна монаха.
— Тук нямаше никакъв лекар, бедни, добри ми, млади човече — занарежда бабичката. — Вие лежахте тук сам-самичък и студен като покойник. Погледнете, около вас е понатрупал снежец, а под вас земята е черна.
Бюси почувства болка в хълбока, спомни си, че бе получил удар с шпага, пъхна ръката си под наметалото и напипа каишката на шпагата, а под нея — носната кърпа върху раната, на същото място, където я бе подложил предния ден.
— Нищо не разбирам — каза той.
Възползували се от полученото разрешение, всички, които стояха около Бюси, си поделиха, без да се бавят, съдържанието на кесията, като обсипваха притежателя й с гръмогласни излияния на съчувствие.
— Достатъчно — каза Бюси, след като делбата на екютата завърши, — всичко това е прекрасно, приятели мои. А сега ме отнесете вкъщи.
— Ах, бъдете спокоен, бъдете спокоен, бедни, добри млади човече — забърбори бабичката, — господ е дал на месаря доста сила, а пък и кон има с него и може да ви качи.
— Наистина ли? — зарадва се Бюси.
— Светата истина — отзова се месарят, — и самият аз, и моето конче сме готови да ви услужим.
— И все пак, сине мой — каза монахът, когато месарят отиде за коня си, — бих ви посъветвал да си уредите сметките с Господа.
— Как се казвате, свети отче? — попита го Бюси.
— Наричат ме брат Горанфло.
— Чуйте ме, брат Горанфло — каза Бюси, като се мъчеше да седне, — надявам се, че тази минута още не е настъпила за мен. При това, отче, аз бързам. Съвсем замръзнах тук и бих желал да си бъда в двореца и да се стопля.
— А кой е вашият дворец?
— Дворецът Бюси.
— Как? Дворецът Бюси?
— Какво толкова удивително виждате в това?
— Значи вие сте от хората на дьо Бюси?
— Аз съм самият дьо Бюси.
— Бюси! — зарева тълпата. — Сеньор дьо Бюси! Храбрият дьо Бюси! Бичът на кралските фаворити! Да живее дьо Бюси!
И младият човек беше отнесен с почит в двореца му върху раменете на събралото се простолюдие, а монахът, докато броеше своя дял от златните екю ходешком, клатеше глава и бърбореше:
— Ако това е същият онзи главорез Бюси, не ми е чудно, че се отказа от изповед.
Щом се върна в двореца си, Бюси заповяда да извикат хирурга, който обикновено го лекуваше. Ескулапът намери раната му за несериозна.
— Кажете ми — обърна се Бюси към него, — дали някой се е занимавал вече с раната ми?
— Откровено казано, не мога да твърдя това, макар че раната изглежда съвсем прясна.
— А могла ли е да предизвика бълнуване?
— Естествено.
— Дявол да го вземе — тросна се Бюси. — И все пак — тези фигури с цветята и копията, изрисуваният плафон, резбованият креват с копринения балдахин и втъканите златни нишки в него, портретът на очарователната черноока блондинка, лекарят, който играеше на жмичка и на когото едва не викнах: „Горещо!“ както в играта, нима всичко това съм го бълнувал, а в действителност е имало само бой с кралските фаворити? Тогава — къде съм се бил? Ах да, спомних си. Около Бастилията, близо до улица Сен-Пол. Бях се облегнал на стената, но се оказа, че не е стена, а врата и, за мое щастие, тя се отвори. Можах с мъка да я затворя. А после се озовах в антрето и там съм загубил съзнание, след което вече нищо не помня. Може би всичко това ми се е присънило, ето къде е въпросът! Да, между другото, къде е конят ми? Нали там, на мястото на боя, би трябвало да остане убитият ми кон?… Докторе, моля ви, викнете някого.