— Ах, ако става дума за война, братовчеде — каза Анри, — аз имам войска. Само под ваше командване в лагера, който напуснахте, за да ме ощастливите със скъпоценните си наставления, има, ако не се лъжа, почти двадесет и пет хиляди войници.
— Господарю, може би съм длъжен да ви обясня какво разбирам под война.
— Обяснете ми, братовчеде, велики пълководецо, не се съмнявайте, че аз винаги с голямо удоволствие слушам как разсъждавате за подобни неща.
— Исках да кажа, господарю, че в наше време кралете са призвани да водят две войни: война духовна, ако може така да се изразим, и война политическа — война с иден и война с хора.
— Кълна се в смъртта на Исус! — каза Шико. — Великолепно изложено!
— Млъкни, глупако! — заповяда кралят.
— Хората — продължаваше херцогът — това са видими, осезаеми същества, смъртни; с тях може да се сблъскаш, да ги атакуваш и разбиеш, а когато са разбити, тях ги съдят или бесят без съд, което е още по-добре.
— Да — каза Шико — може да се обесят изобщо без съд: и по-кратко, и повече по кралски.
— Но с идеите — продължи херцогът, — с идеите не можете да се борите като с хората, господарю, те са невидими и пропълзяват навсякъде; те се крият от очите особено на онези, които искат да ги изкоренят. Скривайки се в тайни кътчета на човешките души, те пускат там дълбоки корени. И колкото по-старателно изрязвате невнимателните филизи, избили на повърхността, толкова по-могъщи и неизтребими стават невидимите корени. Идеята, господарю, това е джудже гигант, което трябва да бъде следено и денем, и нощем, тъй като то може вчера да е лазило в краката ви, а утре да виси заплашително над главата ви. Идеята, господарю, е като искра, попаднала в слама, само зорки очи могат да забележат пламващия посред бял ден пожар. Ето защо, господарю, на вас са ви нужни милиони стражи.
— Ето че и последните четирима френски хугеноти хвръкват по дяволите! — каза Шико. — Кълна се в светата утроба! Жал ми е за тях.
— А за да бъдат под око тези стражи — продължи херцогът, — предлагам на ваше величество да назначи глава на Светия съюз.
— Свършихте ли, братовчеде? — попита кралят.
— Да, господарю, и както ваше величество можа да се убеди, говорих пределно откровено.
Шико изпусна чудовищна въздишка, а херцог д’Анжу като се съвзе след неотдавнашната уплаха, се усмихна на лотаринтския принц.
— А вие — обърна се кралят към заобикалящите го придворни, — какво мислите вие за това, господа?
Шико, без да каже нито дума, взе шапката и ръкавиците си, хвана за опашката лъвската кожа, постлана на пода, замъкна я в ъгъла и легна върху нея.
— Какво правите, Шико? — попита кралят.
— Господарю — отговори Шико, — казват, че нощта е добър съветник. Защо казват така? Защото през нощта се спи. Аз ще спя, а утре на свеж ум ще отговоря на моя братовчед дьо Гиз.
След това той се изтегна на кожата.
Херцогът хвърли на гасконеца яростен поглед. Шико отвори едното си око, улови погледа и му отвърна с хъркане, подобно на гръмотевичен тътен.
— И така, господарю — попита херцогът, — какво мисли ваше величество?
— Мисля, че сте прав както винаги, братовчеде, съберете вашите главни лигисти, елате заедно с тях и аз ще избера човека, от който има нужда религията.
— А кога, господарю? — осведоми се херцогът.
— Утре.
Произнасяйки тази дума, кралят изкусно раздели усмивката си на две — едната половина — за херцог дьо Гиз, а другата — за херцог д’Анжу.
Последният се беше приготвил да си върви заедно с придворните, едва беше пристъпил към вратата, когато Анри каза:
— Останете, братко мой, искам да поговоря с вас.
Херцог дьо Гиз за миг стисна челото си с ръка, като че ли искаше да събере заедно потока от мисли, после излезе заедно със свитата си и изчезна с нея под сводовете на галерията.
Минута по-късно гръмнаха радостните възгласи на тълпата, която приветстваше излизането му от Лувъра по същия начин, както приветстваше влизането му.
Глава 38
Кастор и Полукс
Кралят задържа при себе си брат си и освободи фаворитите.
По време на предхождащите събития херцог д’Анжу успя да запази пред всички, с изключение на Шико и херцог дьо Гиз, вид на пълно равнодушие към нещата, които ставаха и сега без каквото и да било недоверие се отнесе към поканата на Анри. Той не подозираше, че Шико беше накарал краля да погледне към него и че той бе видял невнимателния пръст върху устните му.
— Брате — каза Анри, след като се разходи из стаята и се убеди, че освен Шико няма никой друг, — знаете ли, че аз съм най-щастливият крал на земята?