— Е, как е, монсеньор? — оживено попита херцог дьо Гиз.
— Както трябва, херцоже, заседанието се състоя.
— Много сте блед, монсеньор.
— Това бие ли на очи? — обезпокои се херцог д’Анжу.
— За мене да, монсеньор.
— Дали кралят е забелязал?
— Нищо, може би така ми се струва… Негово величество ли ви задържа?
— Както виждате.
— Разбира се, той е пожелал да поговори с вас за моето предложение?
— Да, господине.
Настана неловко мълчание, смисълът на което кралят, който не изпускаше нищо, прекрасно разбра.
— И какво каза негово величество, монсеньор? — попита херцог дьо Гиз.
— Самата идея хареса на краля, обаче колкото по-гигантски размах заплашва тя да приеме, толкова по-опасно му се струва, че ще бъде, ако начело на всичко това постави човек като вас.
— Тогава ние сме пред провал.
— Боя се, че е така, любезни херцоже, и според мен Лигата може да се разпусне.
— Дяволска работа! — огорчено каза херцог дьо Гиз. — Това означава да умреш, преди да се родиш, да свършиш, преди да започнеш.
— И двамата са страшни шегаджии, вземи единия, удари другия — разнесе се нечий тих и ехиден глас в самото ухо на Анри, който се беше долепил до отвора за подслушване.
Кралят се обърна рязко и видя до друг отзор дългото тяло на Шико.
— Ти си посмял да тръгнеш след мен, негоднико! — кипна кралят.
— Млъкни — махна с ръка Шико, — пречиш ми да слушам, сине.
Кралят сви рамене и доколкото шутът беше единственото човешко същество, на което той напълно се доверяваше, притихна и отново се наклони към отвора.
Херцог дьо Гиз заговори отново.
— Монсеньор — каза той, — струва ми се, че ако нещата стоят така, кралят веднага би ми обявил това. Би ме приел подобаващо строго и, разбира се, без заобикалки би ми казал направо в лицето какво мисли. Може би той иска просто да ме отстрани от Лигата.
— На мен също така ми се струва — изпелтечи херцог д’Анжу.
— Но тогава той ще погуби цялото дело.
— Непременно — потвърди херцог д’Анжу — и тъй като знаех, че вече сте пристъпили към изпълнение на идеята си, хвърлих се да ви спасявам.
— И какво постигнахте, монсеньор?
— Кралят предостави на мен да реша дали да се вдъхне нов живот на Лигата, или тя да бъде унищожена напълно.
— Е, и какво решихте? — попита херцог дьо Гиз и очите му светнаха, независимо от волята му.
— Чуйте, всичко зависи от това, кого ще утвърди кралят за предводител, сам го знаете. Ако вместо да ви отстранява и разпуска Лигата, той избере за неин ръководител човек, който е в течение на нещата, и ако назначи на този пост не херцог дьо Гиз, а херцог д’Анжу…
— Ето какво било! — изтръгна се от херцог дьо Гиз, който не можа да сдържи нито възклицанието си, нито прилива на кръв към лицето си.
— Браво! — каза Шико. — Два дога сега ще се сдавят за кокала.
Но за немалко учудване на гасконеца и за още по-голямо учудване на краля, който много по-малко, отколкото шута схващаше тайните пружини, които движеха разиграващото се пред тях действие, херцог дьо Гиз престана да се ядосва и със спокоен, дори весел глас каза:
— Вие сте умел политик, монсеньор, ако сте постигнали това.
— Постигнах го — отговори херцог д’Анжу.
— Толкова бързо!
— Да. Трябва да ви кажа, че обстоятелствата бяха благоприятни и аз ги използвах. Обаче, любезни херцоже, нищо още не е окончателно решено — добави Франсоа, — аз не пожелах да дам отговор, докато не се срещна с вас.
— Защо, монсеньор?
— Защото не зная докъде може да ни доведе това.
— Аз знам — каза Шико.
— Това мирише на малък заговор — усмихна се кралят.
— За който господин дьо Морвилие, който според теб е прекрасно осведомен за всичко, не промълви нито дума. Дай да чуем по-нататък, работата става интересна.
— Е, мога да ви кажа, монсеньор, не докъде ще ни доведе всичко това — това само бог знае, — а защо ни е нужно всичко това. Лигата — това е втората армия, първата е в ръцете ми, църквата е в ръцете на брат ми кардинала, така че, докато ние тримата сме единни — нищо не би могло да ни се противопостави.
— Не следва да се забравя — каза херцог д’Анжу, — че аз съм вероятният наследник на короната.
— Ах! — въздъхна кралят.
— Прав е — каза Шико, — твоя си е вината, синко. Все още не си благоволил да съединиш ризите на Шартърската богородица.
— Монсеньор, колкото и да са големи шансовете ви за короната, не бива да забравяте шансовете на противната страна.
— Мислите ли, херцоже, че по сто пъти на ден не съм претеглил възможностите на всеки от тях?
— Преди всичко помислете за Наварския крал.