— Вече не е далече! Чу ли? — възкликна Анри III.
— Кълна се в светата утроба! Чух със собствените си уши! — каза Шико.
— Следователно?… — попита херцог дьо Гиз.
— Следователно — повтори херцог д’Анжу — ще приема предложението на краля. Нали ме съветвате да го приема?
— И още как! — каза лотарингският принц. — Умолявам ви да го приемете, монсеньор.
— А вие тази вечер?…
— О! Бъдете спокоен, още от сутринта моите хора действат и тази вечер Париж ще представлява любопитно зрелище.
— И какво ще има довечера в Париж? — попита кралят.
— Как, нима не се досещаш?
— Не.
— О, колко си глупав! Днес вечерта, сине мой, ще се записват в Лигата. Открито записване, тайно то е започнало отдавна; чакаха само твоето съгласие, за да започнат явно записване, ти сутринта го даде и довечера то свободно започва. Кълна се в светата утроба, Анри, внимавай добре, това са твоите съдбоносни случайности и при това две… и не губят напразно времето си.
— Добре — каза херцог д’Анжу, — до довечера, херцоже.
— Да, до вечерта — повтори кралят.
— Тоест как? — учуди се Шико. — Анри, да нямаш намерение тази вечер да се шляеш по улиците на Париж, излагайки се на опасности?
— Разбира се.
— Ще направиш грешка.
— Защо?
— Пази се от съдбоносни случайности!
— Не се безпокой, няма да бъда сам; ти искаш ли да дойдеш с мен?
— Престани, вземаш ме за хугенот, сине мой. Но не, аз като добър католик искам да се запиша в Лигата и даже не един път, а десет, не, по-добре не десет, а сто пъти.
Гласовете на херцог д’Анжу и херцог дьо Гиз замлъкнаха.
— Още една дума — каза кралят, като спря Шико, когато той си тръгна. — Какво мислиш ти за всичко това?
— Мисля, че всички крале — ваши предшественици, не са знаели нищо за съдбоносните си случайности: Анри II не се е страхувал от окото си, Франциск II — от ухото, Антоан дьо Бурбон — от рамото, Жана д’Албре — от носа, Шарл IX — от устата. Пред всички тях вие имате огромно предимство, метр Анри, тъй като, кълна се в светата утроба! — вие познавате братлето си, нали е така, господарю?
— Да — каза Анри, — и скоро и това ще стане ясно на всички.
Глава 40
Вечерта на лигата
Народните празненства в съвременен Париж — това е преди всичко тълпа, по-голяма или по-малка, и шум, повече или по-малко силен. Съвсем друг характер са имали тези празници през отминалите времена, някога. Драго е било да гледаш как в тесните улички до стените на къщите с украсени с резба балкони, входове и покриви е гъмжало несметно количество хора, как човешките потоци от всички страни са се стичали към едно и също място. По пътя парижаните са се разглеждали един друг и се възхищавали или присмивали. Понякога се раздавали и презрителни подсвирквания, което означавало, че премените на някой парижанин или парижанка са се сторили на някого прекалено чудновати. В онези далечни времена облеклото, оръжието, езикът, жестовете, гласът — с една дума, всичко у всеки е било индивидуално, свое, неповторимо. По такъв начин събирането на хиляди на никого неприличащи личности на едно място е представлявало действително твърде впечатляващо зрелище.
Именно такъв беше Париж в осем часа вечерта в деня, когато монсеньор дьо Гиз направи визита на краля и говори с херцог д’Анжу и, както той считаше, бе подбудил жителите на славната столица да се записват в Лигата.
Тълпи от граждани, облечени празнично, накичени с оръжията си, като че ли се отправяха на парад или в бой, нахлуха по църквите. Видът на тези хора, водени от един и същи порив и крачещи към една и съща цел, беше едновременно и жизнерадостен, и страшен и последното особено биеше на очи, когато минаваха покрай пост швейцарци или покрай патрул на лека кавалерия. Този независим вид в съчетание с виковете, хихикането и шумните похвали може би щеше да изплаши господин дьо Морвилие, ако почтеният магистрат не познаваше своите парижани. Тези хора, които се закачаха и надсмиваха един на друг, не бяха способни да предизвикат кръвопролития, към такива неща можеше да ги подтикне някакъв мним приятел или да ги предизвика някой недалновиден враг.
Този път парижките улици представляваха още по-живописно зрелище, отколкото обикновено. Шумът на тълпата беше особено силен поради това, че много жени, които не искаха в един толкова велик ден да си останат вкъщи, бяха последвали със или без разрешение мъжете си. Някои майки на семейства бяха постъпили още по-добре, бяха повели със себе си цялото потомство и беше твърде забавно да се гледа как малчуганите са окичени с мускетите, сабите и алебардите на бащите си. Парижкият гамен през всички времена, епохи, векове е обичал оръжието до самозабрава. Когато още не е бил в състояние да носи това оръжие, той го е влачел по земята, а когато още и на това не е бил способен — възхитено е зяпал оръжието, което носят другите.