От време на време някоя особено силно възбудена компания вадеше от ножниците старите шпаги. Тази проява на воински чувства обикновено се проявяваше пред вратите на къщи, чийто стопанин подозираха в калвинизъм. При това децата крещяха с цяло гърло: „Дойде свети Вартоломей-мей-мей!“, а бащите викаха: „Хугенотите на кладата, на кладата, на кладата!“
При виковете отначало в рамката на прозореца се показваше бледото лице на старата слугиня или на хугенотския свещеник в черно, след това се чуваше скърцането на мандалата, запиращи външните врати. Тогава буржоата с щастлив и горд вид, подобно на заека на Лафонтен, който успял да изплаши друг страхливец, по-голям от самия него, тържествено шестваше по-нататък и крещеше под други прозорци своите шумни, но непредставляващи реална заплаха закани, както уличният търговец хвали стоката си.
Особено голямо скупчване на хора ставаше на улица Арбр-Сек. Тя буквално се заприщваше от народ. Гъстата тълпа с викове и крясъци се стичаше към ярко светещия фенер, висящ над табела, която много наши читатели ще си спомнят, ако им кажем, че на нея беше нарисувана печена на шиш кокошка и имаше надпис: „Пътеводна звезда“.
На прага на тази странноприемница шумно говореше човек с модерна за онези времена квадратна памучна шапка, покриваща съвсем олисяла глава, той размахваше гола шпага, а с другата ръка размахваше голяма канцеларска книга. Листата бяха вече наполовина изпъстрени с подписи. Човекът с шапката крещеше:
— Насам, насам, храбри католици! Влизайте в странноприемницата „Пътеводна звезда“, където ви очакват хубаво вино и радушен прием! Насам, насам! Времето е дошло. През тази нощ чистите ще бъдат отделени от нечистите и утре ще знаем къде е доброто зърно и къде са плевелите. Заповядайте, господа! Онези, които умеят да пишат, нека се приближат и се запишат сами! Онези, които още не са се научили да пишат, също да се приближат и да се доверят на мен, метр Ла Юриер, или на моя помощник господин Крокантен.
Крокантен — млад нехранимайко от Перигор, облечен в бяло, препасан с връв, от едната страна на която висяха кухненски нож и мастилница, този Крокантен предварително беше написал в книгата си имената на всички съседи начела с името на своя достоен патрон метр Ла Юриер.
— Господа, в името на църквата! — буботеше с цяло гърло стопанинът на странноприемницата „Пътеводна звезда“. — Господа, в името на светата вяра!
— Да живее святата религия, господа! Да живее църквата! Ех!…
Той се задъхваше от вълнение и умора, понеже вече четири часа се намираше във възторжено състояние. Призивите на Ла Юриер намираха отзвук в сърцата на обхванатите от не по-малка възбуда граждани и много от тях, които умееха да пишат, се записваха в неговата книга, онези, които не можеха да пишат — в книгата на Крокантен. Този успех особено ласкаеше Ла Юриер още и за това, че съседната църква Сен-Жермен-л’Оксероа представляваше за него опасен съперник. За щастие през онази епоха броят на правоверните католици беше толкова голям, че тези две заведения — странноприемницата и църквата, не само че не си пречеха, а си помагаха: онези, които не успяваха да се промъкнат в църквата, където събирането на подписите ставаше при централния олтар, се опитваха да се промъкнат към подиума на Ла Юриер с неговото двойно записване, а онези, които не можеха да се промъкнат към него, хранеха надежда, че ще им провърви повече в църквата Сен-Жермен л’Оксероа.
Когато двете книги на Ла Юриер и Крокантен бяха запълнени, стопанинът на странноприемницата веднага поиска два нови списъка, та събирането на подписи да не прекъсва дори за минута и двамата с удвоени старания продължиха своята дейност, надявайки се, че техните постижения ще издигнат Ла Юриер на недосегаема висота в очите на херцог дьо Гиз — нещо, за което толкова отдавна мечтаеше стопанинът на „Пътеводна звезда“.
Потоците от вярващи, които се бяха вече подписали или желаеха да се подпишат в новите книги на Ла Юриер, преливаха от една улица в друга, когато сред това множество се появи един висок слаб човек, който си проби път през тълпата с щедри удари с лакти и юмруци и бързо се добра до книгата на Крокантен.
Щом се добра, той взе перото от ръцете на някакъв честен буржоа, току-що написал името си, завършващо с лъкатушеща опашчица, отгърна нова страница и веднага я издраска като написа името си с букви с големина от половин дюйм и с едно драсване на перото направи такъв завършек, че се получи нещо като лабиринта на Дедал, изпъстрен с мастилени петна. След това предаде перото на следващия претендент за място в редиците на защитниците на светата вяра.