Мъжете се приближиха до каретата и естествено се оказаха между нея и скамейката, под която се беше пъхнал Шико.
Онзи, който беше по-висок, взе в дланите си белоснежната ръчичка, която му подаде дамата, стъпи с единия крак на стъпалото на каретата, подпря се на лакът на прозорчето и попита:
— Е, миличка моя, сърчице мое, прелест моя, как се чувстваме?
В отговор дамата с печална усмивка поклати глава и му показа някакво шишенце.
— Пак ли ви прилошава! Как щях да ви се сърдя, мила моя, че сте все болна, ако не знаех, че сам съм виновен за вашата приятна болест.
— За какъв дявол домъкнахте госпожата в Париж? — доста грубо попита вторият мъж. — Що за проклятие, кълна се в честта си! Вечно към жилетката ви трябва да бъде пришита някаква фуста.
— Е, драги Агрипа — каза оня, който проговори първи и който изглеждаше или съпруг, или любим на дамата, — нали толкова е тежко да се разделяш с онези, които обичаш.
И той размени с предмета на своята любов поглед, който беше изпълнен със страстна мъка.
— Може да се побърка човек, ако ви слуша приказките, кълна се в спасението на душата си! — възмути се неговият спътник. — Значи пристигнахте в Париж, за да се занимавате с любов, мили мой женкарю? Според мене и в Беарн има напълно достатъчно места за вашите любовни похождения и нямаше нужда да се завираме в този Вавилон, където тази вечер заради вас поне двадесет пъти едва не загазихме. Връщайте се в Беарн, щом толкова ви се иска да се признавате в любов край завеските на каретите, но тук — кълна се в смъртта на Христос! — никакви интриги, освен политически, господарю.
При думата „господарю“ Шико изпита желание да повдигне главата си и да погледне, но не можеше да направи това, без да рискува да бъде разкрит.
— Нека да си мърмори, миличка, не му обръщайте внимание. Достатъчно е да спре своето мърморене и току-виж заболее — ще започнат изпотявания и прилошавания както при вас.
— Кълна се в разпетия петък! Как обичате да бъбрите — възкликна мърморкото, — ако толкова ви се говори с госпожата, в края на краищата, в каретата е по-безопасно, на улицата могат да ви познаят.
— Прав си, Агрипа — каза влюбеният гасконец. — Виждате ли, миличка, съветите му не са толкова противни както физиономията му. Направете ми местенце, прелест моя, ако нямате нищо против да седна до вас, след като не мога да падна на колене пред вас.
— Не само нямам нищо против, господарю — отговори младата дама. — желая това с цялата си душа.
— Господарю! — прошепна Шико, повдигайки неволно главата си, която здраво се чукна в каменната скамейка. — Господарю! Какви ги говори тя?
Междувременно щастливият любовник се възползува от разрешението и подът на каретата заскърца от допълнителния товар.
Скърцането бе последвано от продължителна и нежна целувка.
— Кълна се в смъртта на Христос! — възкликна мъжът, който остана на улицата. — Всъщност човекът е само едно глупаво животно.
— Да ме обесят, ако мога да разбера нещо — пробърбори Шико. — Но ще почакаме. С търпение и труд всичко се постига.
— О! Колко съм щастлив! — продължи онзи, когото нарекоха господар, ни най-малко не обезпокоен от недоволното мърморене на своя приятел — изглежда, беше свикнал с това отдавна. — Разпети петък! Днес е прекрасен ден: едни добри парижани ме мразят с цялата си душа и биха ме убили, без да им мигне окото, други добри парижани правят всичко възможно да ми разчистят пътя към трона, а аз държа в прегръдките си любимата! Къде се намираме сега, д’Обиньо? Когато стана крал ще заповядам да издигнат паметник за прослава на добрия гений на Беарнеца.
— Беа…
Шико не довърши — направи си втора цицина до първата.
— Ние сме на улица Феронри, господарю, и тук тя не мирише много приятно — отговори д’Обиньо, който вечно беше в лошо настроение и като му омръзнеше да се сърди на хората, започваше да се сърди на каквото му падне.
— Струва ми се — продължи Анри, защото нашите читатели, без съмнение, познаха Наварския крал, струва ми се, че виждам, виждам ясно целия си бъдещ живот: аз съм крал, седя на трона, силен и могъщ, възможно по-малко любим, отколкото сега. Погледът ми прониква в това бъдеще чак до самия смъртен час. О, скъпа моя, повторете ми още и още, че ме обичате, при звука на вашия глас сърцето ми се разнежва!
И в пристъп на тъга, която понякога го обземаше, Беарнеца с дълбока въздишка се отпусна върху рамото на своята възлюблена.
— Боже мой! — изплашено възкликна младата жена. — Лошо ли ви е, господарю!
— Ха така! Само това липсва — възмути се д’Обиньо, — няма какво да се каже, чудесен войник, чудесен пълководец и крал, който припада.