— Разбрано, сеньор Шико — отговори съдържателят на заведението, — но какво му се е струпало на главата на бедния монах?
— Голяма беда. Изглежда се е скарал в Лион с пратеника на херцог дьо Майен и го е убил.
— О, боже мой!… — възкликна стопанинът. — Значи…
— Значи, че херцог дьо Майен по всяка вероятност се е заклел, че няма да е херцог, ако не го разпъне на колелото до смърт — отговори Шико.
— Не се вълнувайте — каза Бономе, — той няма да излезе оттук за нищо на света.
— Чул те Господ! А сега — продължи гасконецът, успокоен относно Горанфло, — сега трябва да се намери херцог д’Анжу. Е, да го потърсим!
И той се запъти към двореца на негово величество Франсоа III.
Глава 2
Принц и приятел
Както вече знаем, по време на вечерта на Лигата Шико усърдно търсеше херцог д’Анжу по улиците на Париж.
Вие си спомняте, че херцог дьо Гиз покани принца да се разходи из града. Тази покана обезпокои принца, който въобще се отличаваше с подозрителността си. Франсоа започваше да размишлява, а след размисли той ставаше по-предпазлив от змия.
В негов интерес беше обаче да види със собствените си очи, какво ще стане вечерта в града и затова той счете за необходимо да приеме поканата, но в същото време реши да не напуска двореца, без да си осигури подходяща охрана.
Всеки човек, когато се страхува, се хваща за любимото си оръжие, херцогът също се отправи за своята шпага, а тази шпага беше Бюси д’Амбоаз.
Навярно херцогът трябва да е бил доста изплашен, за да се реши да предприеме такава стъпка. След като беше излъган в надеждите си относно граф дьо Монсоро, Бюси избягваше херцога и Франсоа дълбоко в душата си разбираше, че ако е на мястото на своя любимец — ако това можеше да стане, разбира се, би означавало, че ще придобие и неговата смелост едновременно с другото, — самият той би изпитвал към измамилия го принц нещо много по-силно от обикновено презрение.
Що се отнася до Бюси, то младият човек подобно на всички избрани натури, много по-силно възприемаше страданието, отколкото радостта: обикновено един смел мъж, който безстрашно посреща опасностите и запазва хладнокръвие и спокойствие пред острието на ножа и пистолета, насочени към него, е по-податлив към тъжни преживявания, отколкото един страхливец. Жените най-лесно разплакват онези мъже, пред които останалите мъже треперят.
Бюси беше като замаян от своята мъка. Той видя, че Диана бе приета в двореца като графиня дьо Монсоро, където кралица Луиза я произведе в ранг на придворна дама; видя как хиляди очи жадно поглъщаха тази несравнима с нищо красота, която може да се каже, че откри той и пак той измъкна от гроба, в който беше погребана. През цялата вечер той не откъсна своя поглед от младата жена, но тя нито веднъж не вдигна към него своите сведени очи и сред празничния блясък Бюси, несправедлив като всеки истински влюбен мъж; Бюси, който беше изкоренил от душата си всички признаци на миналото щастие, Бюси не се замисли колко може би страдаше Диана от това, че не бива да вдига погледа си и сред всичките равнодушни или глупаво любопитни физиономии да види замъгленото със скъпа за нея печал лице.
„Да — каза си Бюси, разбирайки, че няма да дочака погледа на Диана, — жените са хитри, ловки и смели, когато трябва да излъжат покровителя си, мъжа си или майка си, но стават неумели и страхливи, когато трябва да се отплатят с признателност. Те така се страхуват да не ги помислят за влюбени, така високо оценяват и най-малката проява на великодушие от своя страна, а в същото време докарват до отчаяние човека, който е готов на всичко заради тях и са способни най-безмилостно да разбият сърцето му, стига да им хрумне. Диана можеше откровено да ми каже: «Благодарна съм за всичко, което направихте за мен, господин Бюси, но не ви обичам!» Тогава или бих умрял на място, или бих се излекувал. Но не! Тя предпочита да я обичам безнадеждно. Тая обаче няма да я бъде, понеже аз повече не я обичам, презирам я.“
И кипящ от ярост — той се оттегли настрана от придворните, които бяха при краля.
В тази минута лицето му с нищо не приличаше на онова лице, което караше жените да се влюбват, а мъжете да изпитват страх: челото на Бюси беше смръщено, очите блуждаеха, а устата бе изкривена от зла усмивка.
Излизайки към изхода той видя своето отражение в огледалото и сам на себе си се стори отвратителен.
„Аз съм безумец — помисли си той. — И за какво! Заради една жена съм готов да отблъсна сто други, готови да се хвърлят в обятията ми. Но за какво съм пренебрегнат от нея, или по-точно заради кого?
Заради този ли дълъг скелет с мъртвешко лице, който през цялото време стърчи на две крачки от нея и не я изпуска от ревнивия си поглед… при това се прави, че въобще не ме забелязва? Като си помисля само, че стига да поискам и след четвърт час ще го просна в краката си с пронизано от шпагата ми сърце. Само да поискам и мога да облея белоснежната и рокля с кръвта на онзи, който я е обкичил с цветя. След като не е по силите ми да я накарам да ме обича, то мога да я накарам най-после да се страхува от мен и да ме мрази.