— Ах — не за първи път вече въздъхна той. — А аз вярвах, че все още има признателност и дружба! Не, повече в нищо не вярвам!
Привечер, когато се здрачи и улиците бяха пълни с пъстра тълпа народ, а в полумрака предметите в стаята ставаха с все по-неясни очертания, Бюси чу многобройни и много силни гласове в преддверието.
Дотича изплашен до смърт слуга.
— Монсеньор, там е херцог д’Анжу — каза той.
— Нека влезе — отвърна Бюси и се намръщи при мисълта за този човек, чиято грижа дори му беше противна.
Херцогът влезе. В стаята на Бюси нямаше светлина. На боледуващите сърца е по-приятен полумракът, който е населен с призраци.
— Доста е тъмно при теб, Бюси — каза херцогът. — Това навярно ти навява тъга.
— Аз действително съм много болен, монсеньор — промълви Бюси.
— Значи затова те нямаше при мен тези два дни? — попита херцогът.
— Да, монсеньор — потвърди Бюси.
Херцогът се почувства засегнат от лаконичните отговори. Той се разходи из стаята, като разглеждаше изникващите пред погледа му в тъмнината скулптури и опипваше тъканите.
— Добре си се устроил Бюси, поне така аз мисля — отбеляза той.
Бюси не отговори.
— Господа — обърна се херцогът към свитата си, — почакайте ме в съседната стая. Бедни ми Бюси, ти си наистина сериозно болен. Защо не извикахте Мирон?
Един от слугите поклати глава и това движение не остана скрито за херцога.
— Бюси, да не би да имаш някаква мъка? — попита той почти със заповеден тон.
— Не зная — отговори графът.
Херцогът се приближи към него подобно на онези влюбени, които колкото повече ги отблъскват, толкова по-настойчиво любезни и нежни стават.
— Но какво има? Поговори най-после с мен, Бюси! — възкликна той.
— За какво мога да говоря с вас, монсеньор?
— Сърдиш ли ми се? — понижи глас херцогът.
— Да се сърдя? За какво? Освен това да се сърди човек на принц е безполезно.
Херцогът замълча.
— Обаче — наруши мълчанието Бюси, — ние напразно губим време за всякакви заобикалки. Да минем направо по същество, монсеньор.
Херцогът го изгледа.
— Аз съм ви нужен, не е ли така? — с жестока откровеност попита Бюси.
— Господин дьо Бюси!
— Разбира се, че съм ви нужен, повтарям това. Мислите ли, че повярвах в намерението ви да ме посетите в знак на дружба? Не, кълна се в бога, не! Та вие никого не обичате.
— О, Бюси, как можеш да ми говориш такива думи!
— Добре, да свършим с това. Говорете, монсеньор! Какво ви е нужно? Ако човек принадлежи на принц, който до такава степен се преструва, че се обръща с „приятелю мой“, то очевидно за това трябва да му се благодари и при необходимост да се жертва дори животът за него. Говорете!
Херцогът се изчерви от смущение, но в тъмното това остана незабелязано.
— Нищо не ми е нужно от теб, Бюси, и напразно мислиш, че съм дошъл с някаква сметка! Исках просто да се поразходим заедно из града. Времето е чудесно! Целият Париж се вълнува от това, че тази вечер ще, стане записването в Лигата.
Бюси погледна херцога.
— Нима си нямате Орили? — попита той.
— Някакъв лютнист?
— О, монсеньор! Забравяте останалите му таланти. Струва ми се, че при вас той изпълнява и други задължения. Освен това имате още дузина благородници: чувам звъна на шпагите им в преддверието на моя дом.
Завесата на вратата бавно се повдигна.
— Кой е там? — високомерно попита херцогът. — Кой смее без предупреждение да влиза в стаята, когато съм тук аз?
— Аз съм, Реми — отговори Одоен и тържествено, без ни най-малко смущение, влезе в стаята.
— Кой е този Реми? — попита херцогът.
— Реми е лекар, монсеньор — отговори младият човек.
— Реми е нещо повече от мой лекар, монсеньор — добави Бюси. — Той е мой приятел.
— А, така ли — произнесе засегнат херцогът.
— Ти чу ли желанието на монсеньора? — попита Бюси и понечи да стане от леглото.
— Да, да придружите монсеньора, но…
— Какво но? — попита херцогът.
— Но вие, господин графе, не можете да го съпроводите — продължи Одоен.
— Защо?!
— Защото навън е твърде студено, монсеньор.
— Твърде студено? — повторно попита херцогът, поразен от това, че му се възразява.
— Да. Освен това аз, като отговорен за неговото здраве пред неговите приятели и особено пред самия себе си, му забранявам да излиза.
Независимо от тези думи, Бюси се надигна да стане, но Реми хвана ръката му и многозначително я стисна.
— Прекрасно — каза херцогът. — Щом разходката е толкова опасна за вашето здраве — останете си.
Крайно раздразнен, Франсоа направи две крачки към вратата.
Бюси не се помръдна.