— Разбира се, с изключение на нашия славен Сен-Люк — продължаваше Бюси, без да обръща внимание на лекаря. — Той се прояви като истински приятел. Ето защо първия, когото ще посетя днес, е той.
— Само не по-рано от пет часа следобед — забеляза лекарят.
— Съгласен съм — отвърна Бюси. — Бъдете обаче сигурен, че ще оздравея много по-бързо, ако взема да излизам и навестявам приятелите си, докато ако остана тук в тишина и усамотение, болестта ми може да се влоши.
— Възможно е и да сте прав — съгласи се хирургът, — вие във всички отношения не приличате на другите болни. Какво пък, постъпете според собственото си виждане, монсеньор. Ще ви дам само един съвет: постарайте се, моля ви се, да не ви промушат още веднъж, преди тази ваша рана да е зараснала съвсем.
Бюси обеща да направи всичко, което е по силите му, облече се, заповяда да му приготвят носилката и се отправи към двореца Монморанси.
Глава 4
За това, как бившата госпожица дьо Брисак, понастоящем госпожа дьо Сен-Люк прекара своята първа брачна нощ
Луи дьо Клермон, по-известен под името Бюси д’Амбоаз, когото Брантом, неговият братовчед, бе причислил към големите пълководци на XVI век, беше красив мъж и образец за благородство. От древни времена нито един смъртен не бе удържал по-славни победи. Крале и принцове се надпреварваха да търсят дружбата му. Кралици и принцеси пазеха за него най-благосклонните си усмивки. Бюси наследи от дьо Ла Мол нежната привързаност на Маргьорит дьо Навар. Добрата кралица, която притежаваше любвеобилно сърце и след описаната вече от нас смърт на своя избраник несъмнено се нуждаеше от утешение, направи заради храбрия красавец Бюси д’Амбоаз толкова безумства, че дори разтревожи Анри, своя съпруг, макар на всички да бе известно колко малко значение придаваше кралят на Навара на женските постъпки. Известно е също, че херцог д’Анжу никога не би простил на Бюси любовта на сестра си, ако не смяташе, че тази любов е причина нашият герой да стане негов — на херцога, привърженик. И този път Франсоа отново пожертва собствените си чувства за угода на сляпото и нерешително честолюбие, което трябваше да му причини толкова много неприятности в живота и да му донесе толкова малко плодове.
Но всред военните подвизи, честолюбиви замисли и любовни интриги Бюси запазваше душа, недостъпна на човешките слабости: той не знаеше що е страх, а и истинската любов не го беше още навестила, поне до деня, от който започнахме нашия разказ. Сърцето му — сам той го наричаше сърце на император, оказало се в гърдите на обикновен благородник, — това сърце запазваше девствената си чистота и бе подобно на елмаз, току-що измъкнат на божия свят от недрата на някоя мина, където е узрявал, и още не минал през ръцете на шлифовача. Но в сърцето на Бюси нямаше място за помисли, които наистина биха могли да доведат нашия герой до императорския трон. Той се смяташе достоен за короната, но бе достоен за нещо повече, и короната му служеше само като мерило за успехите в живота.
Сам Анри III бе предложил на Бюси своето приятелство, ала Бюси беше отклонил кралската милост с възражението, че на приятелите на краля се налага да бъдат негови слуги, ако не и нещо по-лошо, което Бюси не може да допусне за себе си. Анри III трябваше да преглътне мълчаливо тази обида, утежнявана още и от това, че Бюси избра за свой покровител херцог д’Анжу. Впрочем последният бе повелител на Бюси дотолкова, доколкото собственикът на някоя менажерия може да се смята за повелител на лъва в нея. Собственикът на менажерията само обслужва и храни благородния хищник, за да не бъде разкъсан самият той от него. Така стояха нещата и с Бюси, когото Франсоа използуваше като оръдие за разправа с личните си врагове. Бюси разбираше това, но подобна роля го задоволяваше.
Бюси си бе избрал девиз, напомнящ девиза на Рогановци, гласящ: „Не мога да бъда крал, не искам да съм принц, аз съм Роган.“ Бюси си казваше: „Не мога да бъда крал на Франция, но херцог д’Анжу иска и може да бъде, а аз ще бъда крал на херцог д’Анжу.“
И той наистина беше такъв.
Когато хората на Сен-Люк видяха, че към двореца Монморанси се приближава носилката на този страшен Бюси, те се спуснаха през глава да предупредят господин дьо Брисак.
— Дали господин дьо Сен-Люк си е вкъщи? — осведоми се Бюси, подал глава иззад завеските.
— Не, господине — каза лакеят на вратата.
— А къде може да е?
— Не знам, господине — отвърна достойният страж. — Днес в двореца никой не е на себе си. От снощи господин дьо Сен-Люк не се е прибирал вкъщи.
— Какво говорите? — възкликна изненадан Бюси.