И накрая — първият люляк, разцъфтял сутринта под лъчите на слънцето, сега излъчваше нежен упойващ аромат, замъгляваше съзнанието на графа и го караше да мисли дали именно на тези прекрасни и ароматни повеи не дължи присъствието на тази толкова нежно обичана от него жена?
Под арката от жасминови клонки, на малката скамейка до църковната стена, с наведена глава седеше Диана. Ръцете й бяха безсилно отпуснати, с едната от тях погалваше стръкче шибой. Младата жена несъзнателно късаше листенцата му, които се разпръскваха по пясъка.
В същата минута от съседния кестен се разнесоха тъжните трели на песента на славей и подобно на ракети се пръснаха във въздуха.
Бюси се озова насаме с графинята, понеже Гертруда и Реми се бяха отдалечили. Той се приближи до нея. Диана вдигна глава.
— Господин графе — каза плахо тя. — Всякакви подобни хитрости биха били недостойни за вас. Срещата ни в църквата не е случайна, нали?
— Не, госпожо — отвърна Бюси. — Одоен ме доведе, без да ми каже защо, кълна ви се.
— Не ме разбрахте, господине — промълви тъжно Диана. — Знам че, господин Реми ви доведе, може би дори насила?
— Съвсем не, госпожо — възрази Бюси. — Просто не знаех кого ще видя.
— Такъв отговор звучи жестоко, господине — тихо каза Диана, поклащайки глава, и погледна графа с тъжните си очи. — Не искате ли да кажете с това, че ако знаехте къде ви води и с кого ще се срещнете, въобще нямаше да тръгнете?
— О! Госпожо!
— Какво пък, би било справедливо от ваша страна. Направихте ми такава неоценима услуга, а аз дори още не съм ви благодарила за рибарската постъпка. Простете ми и приемете моята най-дълбока признателност.
— Госпожо…
Бюси беше толкова объркан, че не намираше думи.
— Исках да ви докажа — продължи Диана, — че не съм от онези неблагодарни жени, които забравят доброто. Аз помолих господин Реми да ви доведе, като посочих и мястото на срещата. Простете, ако това ви е неприятно.
Бюси притисна ръка до сърцето си.
— О, не, госпожо! Как можахте да го помислите?!
Мислите в главата на този нещастник с разбито сърце започнаха да се проясняват. Може би лекият ветрец, изпълнен с аромати, беше започнал да разсейва облака, засенчващ зрението му.
— Знам — продължи Диана, която се намираше в по-изгодна позиция, тъй като отдавна се готвеше за тази среща, — разбирам колко тежко би трябвало да ви бъде да изпълните моето поръчение. Добре известна ми е вашата деликатност. Познавам ви и ви ценя, повярвайте ми. Съдете сам, колко трябваше да страдам при мисълта, че мога да оставя подобни чувства за себе си в сърцето ви.
— Госпожо — каза Бюси, — вече три дена, откакто боледувам.
— Зная — отвърна Диана и се изчерви, с което доказа колко близко до сърцето й е това боледуване. — Страдах не по-малко, въпреки че господин Реми, разбира се, той не ми казваше истината, уверяваше ме…
— Че причината за моето страдание е вашата неблагодарност ? О да, това е истина.
— Значи постъпих така, както би трябвало да постъпя, графе. Благодаря ви за вашите нежни грижи и се кълна, че ще ви бъда вечно признателна. Говоря ви от цялата си душа.
Бюси печално поклати глава и не отговори.
— Да не би да се съмнявате в думите ми? — попита госпожа дьо Монсоро.
— Госпожо — каза Бюси, — всеки човек, когато изпитва някакво разположение, го изразява както може: в деня на вашето представяне в двореца вие знаехте, че аз се намирам там и стоя пред вас. Не можехте да не усещате моя поглед, който не свалях от вас, но вие не благоволихте дори да ме погледнете, с най-малък жест да ми дадете да разбера, че сте ме забелязали… А възможно е да не можехте да ме познаете, наля сме се виждали само два пъти.
Диана отговори на тези думи с поглед, изпълнен с тъжен упрек, който прободе Бюси право в сърцето.
— Простете ми, госпожо, простете ми — възкликна той. — Вие толкова не приличате на всички останали жени, а постъпвате точно като всяка от тях. Този ваш брак?
— Вие знаете, че ме принудиха и как стана това.
— Знам, но можехте да скъсате.
— Напротив, точно това беше съвършено невъзможно.
— Но нима нищо не ви подсказа, че редом с вас се намира толкова предан човек?
Диана наведе очи.
— Именно това ме плашеше повече от всичко — каза тя.
— Ето от какви съображения ме пожертвувахте значи! О! Помислете само в какво се превърна животът ми, откакто принадлежите на друг.
— Господине — с достойнство отговори графинята, — жената не може, без да опетни честта си, да сменя името си, докато са живи двама мъже, които го носят: едното е фамилното име, което е оставила, а другото е онова, което е приела.