— Каквото и да говорите, вие предпочетохте името на Монсоро пред моето, затова го запазихте.
— Щом мислите така — прошепна Диана, — това е още по-добре.
Очите й се напълниха със сълзи. Бюси забеляза как тя наведе очи и пристъпи развълнуван към нея.
— Е какво, ето че отново съм за вас това, което бях преди, съвсем чужд човек.
— Уви! — въздъхна Диана.
— Вашето мълчание говори по-добре от вас.
— Аз мога да говоря само с мълчанието си.
— Това мълчание, госпожо, е продължение на приема, който ми оказахте в Лувъра. Там вие не ме забелязвахте, а тук не желаете да разговаряте с мен.
— В Лувъра до мен беше господин дьо Монсоро, който ме гледаше — той страшно ревнува.
— Ревнува! Така значи! Какво повече иска той, боже мой?! На кого би могъл да завижда той, когато всички завиждат на неговото щастие?
— Казвам ви, че той ревнува, господине. Забелязал е, че някой вече от няколко дена обикаля около новата къща, в която се нанесохме.
— Значи напуснахте къщата на улица Сент-Антоан?
— Какво? — неволно се изтръгна от нея. — Значи това не сте били вие?!
— Госпожо, след като вашето бракосъчетание беше огласено и вие бяхте представени в двореца, след онази вечер в Лувъра, накрая, след като не ме удостоихте дори с погледа си, — аз изгарям от треска, лежа в леглото и умирам. Сега виждате, че вашият съпруг няма основание да ревнува поне от мен, още повече че дори не знаех, че имате нов дом.
— Тогава, господин графе, ако сте изпитвали някакво желание да ме видите, би трябвало да благодарите на този неизвестен мъж, тъй като, знаейки на какво е способен господин дьо Монсоро, аз се изплаших за вас и затова се реших да ви срещна и да ви предупредя: „Не се подлагайте повече на опасности заради мен, графе. Не ме правете още по-нещастна.“
— Успокойте се, госпожо, уверявам ви, не съм бил аз.
— Позволете ми да ви изкажа докрай всичко, което искам. Опасявайки се от този човек, когото ние с вас не познаваме, но когото графът вероятно добре познава, той настоява да замина от Париж и по такъв начин това е последната ни среща с вас… Утре заминавам за Меридор.
— Вие заминавате, госпожо? — извика Бюси.
— Това е единственият начин да бъде спокоен господин дьо Монсоро — каза Диана. — При това, що се отнася до мен, аз мразя Париж, двореца, Лувъра. Ще бъда щастлива да се уединя там, където премина детството ми, и дано със спомените от миналото щастие върху мен като капчици роса да се изсипе частица от онова толкова хубаво време от младостта ми. Баща ми също заминава с мен. Там ще се срещна и с господин и госпожа Сен-Люк, които толкова скучаят без мен. Сбогом, господин дьо Бюси.
Бюси закри лицето си с ръце.
— Значи — прошепна той — за мен всичко е свършено.
— Какво говорите?! — възкликна Диана и се надигна от пейката.
— Казвам, госпожо, че човекът, който ви изпраща в изгнание, ме лишава от единствената ми останала надежда да дишам същия въздух, който дишате вие, да виждам вашата сянка зад перденцето, да докосвам леко дрехата ви, когато се разминаваме, най-после — да мога да боготворя живо същество, а не сянка… Този човек, който ме лишава от всичко това, е мой смъртен враг и аз ще го унищожа със собствените си ръце, дори да ми е съдено самият аз да загина.
— О! Господин графе!
— Презряна твар! Не му ли стига, че сте негова жена, вие, най-прекрасното създание, което е сътворила природата на този свят, най-целомъдрената сред всички божи творения, за да ви ревнува! Да ревнува вас!? Нелепо ненавистно чудовище! Той е готов да лапне целия свят!
— Успокойте се, графе, успокойте се! Може би самият той не е виновен, че е такъв.
— Не е виновен?! Вие го защитавате, госпожо?!
— О, ако знаехте само! — промълви Диана и закри лицето си от страх, че дори в тъмнината Бюси може да забележи руменината, която го покри.
— Ако знаех какво? — попита той. — Госпожо, аз знам, че мъж, който има такава жена, не би трябвало да се интересува от нищо друго на света.
— Но — каза Диана с пресекващ страстен глас — вие дълбоко се заблуждавате, ако смятате, че господин графът е мой мъж.
При тези думи младата жена докосна с хладната си ръка изгарящите ръце на Бюси, скочи от мястото си и побягна. Като лека сянка тя се мярна по алеите на градинката, хвана под ръка Гертруда и я повлече след себе си, след което и двете изчезнаха преди Бюси — опиянен, обезумял, сияещ, да бе протегнал дори ръка да я задържи.
Той извика и се олюля.
Реми му се притече на помощ навреме, подхвана го и му помогна да седне на пейката, от която току-що беше скочила Диана.