— Момент, моля! Все пак, ако не възразявате, ще ви се наложи да се откажете от това удоволствие — каза Одоен. — Една прекрасна дама — моя приятелка, ме помоли да се грижа за вас и ме принуди да се закълна, че ще ви запазя здрав и невредим, принуди ме под предлог, че животът ви й принадлежи и затова не можете да се разпореждате с него без нейното съгласие.
— Мой добри Реми — каза графът замечтано, в онова състояние, когато влюбеният възприема всичко около себе си неясно, без ярки линии и цветове, както актьорите и декорите се възприемат през прозрачната завеса на театъра — онова чудесно състояние на полусън, когато с цялата си душа се отдаваме на нежни мисли за предмета на нашата любов и в същото време с чувствата си възприемаме думите или жестовете на приятеля.
— Вие ме наричате „добри ми Реми“ — каза Одоен, — защото ви дадох възможност да видите отново госпожа дьо Монсоро, но дали ще ме наричате така, когато бъдете разделен от нея, а, за съжаление, този ден е близък, ако не е и настъпил.
— Какво казваш? — извика стреснато Бюси. — Да не се шегуваме с това, метр дьо Одоен.
— Но, господине, не се шегувам. Та нима не знаете, че тя заминава за Анжу и че аз самият съм обречен да страдам поради раздялата с мадмоазел Гертруда? Ах!
Бюси не можа да задържи усмивката си от престореното отчаяние на Реми.
— Много ли я обичаш? — попита той.
— Разбира се… Тя мен също… Само да знаехте как ме бие.
— И ти й позволяваш?
— От любов към науката. Благодарение на Гертруда бях принуден да изобретя чудесен мехлем против синини.
— В такъв случай би трябвало да изпратиш няколко бурканчета на Шомберг.
— Да не говорим повече за Шомберг, нека той сам се погрижи за себе си.
— Да, и да се върнем на госпожа дьо Монсоро, или по-точно към Диана дьо Меридор, защото нали знаеш…
— Боже мой, разбира се, че знам…
— Реми, кога тръгваме?
— А! Така си мислех. Колкото може по-късно, господин графе.
— Защо?
— Първо, защото в Париж се намира нашият скъп принц — вожд на анжуйците, който миналата вечер се набърка в такива неща, че ние очевидно ще му потрябваме, както ми се струва.
— После?
— После, защото господин дьо Монсоро, като по някаква специална милост на небето, не ни подозира в нищо — във всеки случай, не подозира вас, но може да заподозре нещо, ако вие изчезнете от Париж едновременно с жена му, която не му е жена.
— Е, и какво? Какво ме интересуват неговите подозрения?
— О, разбира се! Но мен ме интересува, и то много, любезни мой господине. Аз се наемам да кърпя дупките от ударите на шпагите, получени от вас на дуел, защото вие сте превъзходен фехтовач и никога не получавате сериозни рани, но не бих се заел с раните от кинжал, нанесени от засада, особено когато са нанесени от ревниви мъже. Тези животни в такива случаи удрят с всичка сила. Спомнете си бедния господин дьо Сен-Мегрен, убит така злодейски от нашия приятел господин дьо Гиз.
— Какво пък, мили мой, ако ми е писано, ще загина от ръката на Монсоро!
— Значи!
— Значи ще ме убие!
— А след седмица, месец или година госпожа дьо Монсоро ще стане жена на своя съпруг, което ще подлуди вашата бедна душа, която ще види това отгоре или отдолу и не ще може да попречи, защото няма да има тяло.
— Ти си прав, Реми, аз искам да живея!
— Добре казано! Но само да живеете не е достатъчно, повярвайте ми, трябва да следвате моите съвети и да бъдете любезен с Монсоро. Сега той ужасно ревнува от херцог д’Анжу. Докато вие се измъчвахте от треската в леглото си, той като преуспяващ испанец се разхождаше под прозорците на дамата и бе разпознат по своя лютнист Орили. Оказвайте всякакви любезности на милия съпруг, който не е съпруг, и даже не му споменавайте за жена му. Пък не ви и трябва, вие и така знаете всичко за нея… Тогава той навсякъде ще разказва, че вие сте единственият благородник, притежаващ добродетелите на Сципион — непоколебимост и целомъдрие.
— Струва ми се, че си прав — каза Бюси. — Сега, когато не ревнувам вече от тази мечка, ще я опитомя. Ама ще се посмеем! Ах, Реми, сега можеш да искаш от мен всичко, толкова съм щастлив.
В този момент на вратата се почука. Събеседниците замълчаха.
— Кой е там? — попита Бюси.
— Монсеньор — отговори един от пажовете, — долу някакъв благородник иска да говори с вас.
— Толкова рано! Кой би могъл да бъде?
— Висок господин, облечен в зелено кадифе и с розови чорапи, малко смешен на вид, но изглежда порядъчен.
— Хм — помисли на глас Бюси, — дали не е Шомберг?
— Той каза „висок господин“.
— Вярно. Може би Монсоро?
— Този има вид на порядъчен човек.