Щом Орили влезе в преддверието, Келюс, който се забавляваше с изящно билбоке от абанос, инкрустирано със слонова кост, твърде любезно го приветства.
— Браво, господин дьо Келюс! — каза Орили, виждайки как младият мъж хвана топчето в чашката. — Браво!
— Ах, любезни ми господин Орили — отговори Келюс, — кога най-после ще мога да играя на билбоке така добре, както вие свирите на лютня?
— Тогава — отговори леко засегнат Орили, — когато загубите за изучаването на вашата играчка толкова време, колкото аз съм посветил на изучаването на моя инструмент. Но къде е монсеньорът? Нима не сте говорили с него тази сутрин?
— Той действително ми определи аудиенция, любезни ми Орили, но Шомберг ми пресече пътя.
— Така ли? И господин Шомберг ли е тук? — учуди се лютнистът.
— Но, разбира се, боже мой! Така е наредено от краля. Шомберг е там, в столовата. Заповядайте, господин Орили, и бъдете така любезен да напомните на принца, че ние чакаме.
Орили отвори втората врата и видя Шомберг, по-скоро легнал, отколкото седнал на огромна мека табуретка.
Изтегнал се така, Шомберг се занимаваше с прицелна стрелба от сарбакан по златен пръстен, закачен с копринен конец на тавана — той издухваше от тръбичката малки, ароматни, глинени топчета, имаше пълна чантичка. Всеки път, когато топчето, минавайки през пръстена, се удряше в стената, любимото куче на Шомберг го донасяше на стопанина си.
— С какво се занимавате в покоите на монсеньора! — възкликна Орили. — Ах, господин дьо Шомберг!
— Аа! Guten morgen, господин Орили — отговори Шомберг, прекъсвайки своите упражнения. — Виждате ли, убивам времето в очакване на аудиенцията.
— Все пак къде е монсеньорът? — попита Орили.
— Шшт! Монсеньорът е зает — приема извиненията на д’Епернон и Можирон. Но не бихте ли желали да влезете? Та вие сте свой човек при принца.
— Няма ли това да бъде нескромно от моя страна? — попита музикантът.
— В никакъв случай, напротив. Той е в своята картинна галерия. Влизайте, господин Орили, влизайте!
И като хвана Орили за раменете, Шомберг го подбутна към съседната стая, където зашеметеният музикант видя първо д’Епернон да смазва пред огледалото мустаците си с лепило, за да им придаде нужната форма, а до прозореца — Можирон, зает с изрязване на гравюри, в сравнение с които барелефите на храма на Афродита в Книд и фреските на баните на Тиберий в Капри биха могли да бъдат вметнати за образец на целомъдрие.
Херцогът без шпага седеше в креслото между двамата млади благородници, които поглеждаха към него само дотолкова, доколкото да следят действията му и заговаряха с него само когато искаха да му кажат някаква дързост.
Като видя Орили, херцогът понечи да се хвърли към него.
— Ее, по-внимателно, монсеньор — спря го Можирон, — вие закачихте моите картинки.
— Боже мой, какво виждам — извика музикантът. — Обиждат моя господар!
— Как е нашият любезен господин Орили? — засуквайки мустаците си, се осведоми д’Епернон. — Прекрасно, нали — лицето му е такова румено.
— Окажете ми приятелска услуга, господин музикант, дайте ми вашето кинжалче, моля — каза Можирон.
— Господа, господа — възмути се Орили. — Забравихте ли къде се намирате!
— Но моля ви, скъпи Орили — отговори д’Епернон, — ние помним, именно затова моят приятел ви моли за кинжала ви. Нали виждате, че херцогът е без кинжал.
— Орили — каза херцогът с глас, изпълнен със страдание и ярост, — нима не се досещаш, че съм пленник?
— Чий пленник?
— На моя брат. Би трябвало да разбереш това, като виждаш кои са моите тъмничари.
Орили издаде възглас на учудване.
— О, ако само подозирах! — каза той.
— Бихте взели със себе си своята лютня, за да развлечете негово височество, любезни Орили? — раздаде се насмешлив глас. — Но аз помислих за това и изпратих за нея, ето я.
И Шико действително протегна на нещастния музикант лютнята. Зад гърба на гасконеца се виждаха Келюс и Шомберг, които се прозяваха с риск да си откачат челюстите.
— Е, как е вашата шахматна партия, Шико? — попита д’Епернон.
— Наистина, как е? — подхвана Келюс.
— Господа, предполагам, че моят шут ще спаси своя крал, но, дявол да го вземе, няма да му бъде лесно. Е, господин Орили, дайте ми вашия кинжал, а аз ще ви дам лютнята, да се разменим.
Вцепенилият се от ужас музикант се подчини и седна на възглавницата в краката на своя господар.