— Съгласен съм.
— Следователно той ще накаже гореспоменатите заговорници. Ще бъде организиран съдебен процес над тях, а ако има процес, ние ще можем най-спокойно да се насладим на новата постановка на спектакъла „Делото Бюси“.
— Ще бъде прекрасно представление, дявол да го вземе!
— Разбира се, и ние ще имаме запазени места, ако само…
— Какво „ако само“?
— Ако само… това също е възможно… ако само не се откажат от съдебно гледане поради положението, което заемат обвиняемите, и не уредят всичко при закрити врати, както се казва.
— Аз съм за последното — каза Можирон, — семейните дела най-често се решават точно така, а този заговор си е чисто семейно дело.
Орили с тревога погледна към принца.
— Едно знам — продължаваше Можирон, — честно казано, на мястото на краля аз не бих щадил знатните глави. Те са два пъти по-виновни от другите, щом са си позволили да вземат участие в заговора. Тези господа смятат, че всеки заговор им е позволен. Е, аз бих пуснал кръв на един-двама от тях, на един — съвсем сигурно, това е задължително, а след това бих удавил останалия дребосък. Сена е достатъчно дълбока при Нелския замък и на мястото на краля, кълна се в честта си, не бих се удържал от такова изкушение.
— За такъв случай — каза Келюс — не би било лошо според мен да се възроди знаменитото наказание в чувал.
— А какво представлява то? — поинтересува се Можирон.
— Кралска измислица, която се отнася към хиляда триста и петдесета година или някъде там. Ето какво представлява: в чувал, заедно с две-три котки пъхат виновния, след това завързват чувала и го хвърлят във водата. Котките не понасят влагата и започват да си отмъщават на човека — тогава в чувала стават разни неща, които, за съжаление, не могат да се видят.
— Та ти си просто извор на мъдрост, Келюс — възкликна Можирон, — истинско удоволствие е да се разговаря с теб.
— Този начин може и да не се използува за главатарите — те винаги имат привилегията да бъдат обезглавени публично или убити тайно в някое ъгълче. Но за дребосъка, както се изрази ти, а под дребосък разбирам фаворити, оръженосци, майордоми, лютнисти…
— Господа — изломоти Орили, целият побелял от ужас.
— Не им отговаряй, Орили — каза Франсоа, — това не може да се отнася до мене, а следователно и до моите хора — във Франция не се подиграват с принцовете от кралско потекло.
— Не. разбира се, с тях се отнасят сериозно — отсичат им главите. Луи XI не се отказваше от това, той — великият крал! Доказателство за това е господин дьо Немур.
На това място в диалога на миньоните в преддверието се чу шум, вратата се отвори и на прага на стаята се появи кралят.
Франсоа скочи от креслото.
— Господарю — възкликна той, — призовавам вашето правосъдие: вашите хора се държат недостойно с мен.
Но Анри сякаш не го чу и не го видя.
— Здравей, Келюс — каза той и целуна своя фаворит по двете бузи, — здравей, дете мое, ти изглеждаш прекрасно, наистина се радвам; а ти, мой бедни Можирон, как си?
— Умирам от скука — отговори Можирон. — Когато се заех да охранявам брат ви, господарю, аз си мислех, че той е много по-забавен. Уф! Най-скучният принц. Ама той наистина ли е син на майка ви и на баща ви?
— Чувате ли, господарю — каза Франсоа, — нима вашият брат понася подобни оскърбления по вашата кралска воля?
— Замълчете, господине — каза Анри, без дори да се обърне към него, — не обичам, когато моите затворници се оплакват.
— Затворник — да, ако така ви е угодно, но от това аз не преставам да бъда ваш…
— Именно това, на което се позовавате, ви погубва в моите очи. Когато виновният е моят брат, той е двойно по-виновен.
— Но ако той не е виновен?
— Той е виновен.
— В какво престъпление?
— За това, че той не ми харесва, господине.
— Господарю — каза оскърбеният Франсоа, — нима нашите семейни разправии имат нужда от свидетели?
— Вие сте прав, господине. Приятели, оставете ме за момент, ще поговоря с брат ми.
— Господарю — едва чуто прошепна Келюс, — това е непредпазливо — да остане ваше величество между двама врагове.
— Аз ще изведа Орили — прошепна Можирон на другото ухо на краля.
Фаворитите излязоха заедно с Орили, който умираше и от любопитство, и от страх.
— Ето ни сами — каза кралят.
— Чаках тази минута с нетърпение, господарю.
— Аз също. Значи така. Вие посягате към моята корона, мой достойни Етеокъл. Значи така! Значи направили сте Лигата свое оръдие, а трона — своя цел. Значи така! Миропомазали са ви за крал, миросали са ви в едно от потайните кътчета на Париж, в изоставена черква, за да ви представят след това, още лъщящ от свещеното миро, на парижани.