Понякога някой от миньоните се надвесваше над перилата на балкона и се успокояваше, като виждаше четиридесет и петте фута височина.
— Кълна се в честта си — каза Можирон след поредния обиск, — стига ми толкова. Не желая повече да напускам това преддверие, за да отивам при херцог д’Анжу — денем ни навестяват приятели, нощем ми е противно да се будя на всеки четири часа.
— Веднага се вижда, че ние сме едни големи деца, че винаги сме били капитани и нито веднъж — войници. Та ние не разбираме заповедта!
— Тоест, как не разбираме заповедта? — попита Келюс.
— Много просто. Какво иска кралят? Да наглеждаме херцог д’Анжу, а не да го гледаме.
— Още повече — подхвана Можирон, — че в този случай има кого да наглеждаме и няма какво да гледаме.
— Прекрасно! — каза Шомберг. — Но трябва да засилим нашата бдителност, защото той е хитър като дявол.
— Нека е хитър — каза д’Епернон, — но това няма да му помогне да се промъкне през охрана от четирима такива юнаци като нас.
Д’Епернон засука мустак и се изпъчи.
— Добре — отвърна Шомберг, — значи ти смяташ, че херцогът е толкова глупав, та ще реши да бяга точно през нашата стая? По-скоро ще пробие дупка в стената.
— С какво? Той няма инструменти.
— Но има прозорци — отбеляза Шомберг, наистина плахо, защото си спомни височината от прозореца до дъното на рова, която сам бе измерил с поглед.
— А! Прозорци! Той е наистина очарователен, честна дума — изкрещя д’Епернон. — Браво, Шомберг! Прозорци! Та ти би ли скочил от височина четиридесет и пет фута?
— Съгласен съм, че четиридесет и пет фута…
— Виждаш ли, а той е куц, тежък, страхлив като…
— Теб — подсказа Шомберг.
— Мили мой — възрази д’Епернон, — прекрасно знаеш, че се страхувам само от привидения, но това е въпрос на нерви.
— Работата е там — тържествено поясни Келюс, — че всички убити от него на дуел са му се явили в една нощ.
— Не се смейте — каза Можирон, — чел съм за много свръхестествени бягства… С помощта на чаршафи например…
— Що се касае до чаршафите, забележката на Можирон е твърде умна — каза д’Епернон. — Сам видях в Бордо затворник, избягал с помощта на чаршафите си!
— Видяхте ли! — каза Шомберг.
— Да — продължи д’Епернон, — само че беше със счупен гръбнак и строшен череп. Чаршафите се оказали с тридесет фута по-къси и се наложило да скача — така че това беше пълно бягство: тялото напусна тъмницата, а душата — тялото.
— Добре де, нека бяга — каза Келюс. — Тъкмо ще имаме случай да организираме хайка по принц с кралска кръв. Ще го преследваме, ще го поизмъчим и по време на преследването незабелязано и уж неволно ще му счупим нещо.
— И тогава, кълна се в Разпятието, ще се върнем към ролята, която ни подхожда — възкликна Можирон. — Та ние сме ловци, а не пазачи.
Това заключение им се стори изчерпателно и те заговориха за друго, но решиха все пак да проверяват през един час стаята на херцога.
Миньоните бяха напълно прави, че херцог д’Анжу никога не би се опитал да избяга със сила, а и никога не би се решил на трудно и опасно тайно бягство.
Въпреки че достойният принц не беше лишен от изобретателност, и, трябва да отбележим, въображението му трескаво работеше, той нервно се разхождаше напред-назад между кревата си и вратата на знаменития будоар, в който Маргьорит беше приютила Ла Мол през Вартоломеевата нощ.
От време на време принцът притискаше бледото си лице към прозореца, който гледаше към рововете на Лувъра.
Зад рововете се простираше широка около петнадесет фута ивица от пясъчния бряг, а зад брега се виждаше в полумрака огледално гладката вода на Сена.
На другия бряг се издигаше сред настъпващата тъмнина неподвижен гигант — Нелската кула.
Херцог д’Анжу наблюдаваше залеза на слънцето във всичките му фази. С онзи жив интерес, който проявяват към подобни зрелища затворниците, той следеше как помръква светлината и как настъпва тъмнината.
Той съзерцаваше възхитителната картина на стария Париж с неговите покриви, позлатени от последните слънчеви лъчи и само час по-късно вече посребрени от първото сияние на луната. Но като видя огромните буреносни облаци, които се носеха по небето и се събираха над Лувъра, той започна да изпада в състояние на непреодолим ужас.
Освен всичко друго херцог д’Анжу изпитваше панически страх от гръмотевици.