Той би дал много миньоните да стояха на пост в спалнята му, та дори да продължаваха да го оскърбяват.
Но да ги повика не можеше — това би им дало твърде много основание за насмешки.
Той се опита да потърси убежище в леглото, но не можа да затвори очи. Опита се да чете, но буквите като черни дяволчета танцуваха пред очите му. Опита се да пие — виното му се стори горчиво. Прекара пръсти по струните на лютнята на Орили, която висеше на стената, но техните звуци му действаха на нервите и предизвикваха желание за плач.
Тогава той започна да богохулства като езичник и да руши всичко, което му попадаше пред очите.
Това беше фамилна черта и в Лувъра бяха свикнали с нея.
Миньоните отвориха вратата, за да разберат причината за този неистов шум, но като видяха, че това е работа на принца, отново я затвориха и с това удвоиха гнева на затворника.
Принцът току-що беше разбил на трески стола, когато откъм прозореца се чу онзи звънтящ звук, който не може да бъде сбъркан с нищо друго — звук на счупено стъкло, и в същия момент Франсоа почувства остра болка в бедрото.
Първата му мисъл беше, че е ранен с изстрел от аркебуза и че в него е стрелял изпратен от краля човек.
— А, изменник! Страхливец! — изкрещя затворникът. — Ти си заповядал да ме убият, както обеща. О, аз съм убит!
И той падна на килима.
Падайки обаче, той усети под ръката си някакъв твърд предмет, по-неравен и много по-голям от куршум.
— О! Камък — каза той, — значи са стреляли с фалконет. Но защо не чух изстрела?
Произнасяйки тези думи, Франсоа размърда крака си, който, очевидно въпреки силната болка, не беше засегнат.
Той вдигна камъка и огледа прозореца.
Камъкът беше хвърлен с такава сила, че по-скоро беше пробил, отколкото счупил стъклото.
Той беше завит в нещо като хартия.
Сега мислите на херцога се отклониха в друга посока.
Може би камъкът не е хвърлен от враг, а напротив — от приятел?
По челото му изби пот — надеждата като страха може да предизвика страдание.
Херцогът се приближи до светлината.
Камъкът наистина беше завит в хартия и превързан с копринен конец.
Хартията беше намалила силата на удара. Без нея камъкът би могъл да причини на принца много по-силна болка.
Херцогът вече беше дошъл на себе си и за секунда разряза конеца, разви хартията и я погледна.
— Писмо! — прошепна той, като се огледа предпазливо.
И прочете:
„Омръзна ли ви да седите в стаята? Искате ли чист въздух и свобода? Влезте в будоара, където кралицата на Навара криеше вашия беден приятел, господин дьо Ла Мол, отворете шкафа, преместете най-долната полица и ще откриете скривалище. В него има копринена стълба. Завържете я за перилата на балкона. На дъното на рова ще я поемат две силни ръце и ще я държат. Един бърз като мисълта кон ще ви отнесе в безопасно място.
— Приятел! — извика принцът. — Приятел! О! Аз и не знаех, че имам приятел. Кой ли е този приятел, който се грижи за мен?
За секунда принцът се замисли, но като не можа да се сети за никого, изтича до прозореца и погледна надолу. Но там не се виждаше нищо.
— Дали не е капан? — промърмори принцът, чийто страх винаги се събуждаше преди другите чувства. — Но първо да разбера наистина ли има скривалище в шкафа и има ли в него стълба.
Предпазливо, без да взима свещта, за да не променя осветлението на стаята, херцогът се запъти към будоара, където в миналото толкова пъти беше отварял вратата с трептящо сърце, за да види кралицата на Навара, чиято блестяща красота Франсоа ценеше може би повече, отколкото е редно за брат.
Трябва да признаем, че и сега сърцето на херцога не биеше по-слабо.
Опипом той отвори шкафа, провери всички полици и като стигна до най-долната, натисна задния й край, след това — предния, след това — един от страничните, и усети, че полицата се завъртя.
Тутакси той мушна ръка в цепнатината и с края на пръстите си усети копринената стълба.
Като крадец, който спасява плячката си, херцогът се затича към спалнята, стиснал здраво своето съкровище.
Удари десет часът и херцогът си спомни за ежечасните посещения на миньоните. Той побърза да скрие стълбата под възглавницата на креслото си и седна в него.
Стълбата беше изработена толкова изкусно, че спокойно се събра в малкото пространство, където я пъхна херцогът.
Не минаха и пет минути и Можирон се появи по халат, с извадена шпага в лявата ръка и свещник в дясната.
Влизайки при херцога, той продължаваше да разговаря със своите приятели.
— Мечката е бясна — каза му нечий глас, — само преди минута громеше всичко наоколо. Внимавай да не те изяде, Можирон.