— Безсрамник! — прошепна херцогът.
— Ваше височество май ме удостои с честта да заговори с мен — дръзко каза Можирон.
Готов да избухне, херцогът се сдържа от страх, че разправията ще доведе до загуба на време и може би ще му попречи да избяга.
Той потисна гнева си и обърна креслото си така, че да бъде с гръб към младия човек.
По установения ред Можирон се приближи първо до леглото — да погледне чаршафите, после до прозореца — да провери завесите; той видя и счупеното стъкло, но помисли, че херцогът в припадък на гняв го е счупил.
— Ей, Можирон — викна Шомберг, — защо мълчиш? Да не са те изяли вече? Обади се да знаем каква е работата и да отмъстим за теб.
Херцогът нервно кършеше пръсти от нетърпение.
— Нищо подобно — отговори Можирон, — напротив, моята мечка е много спокойна и съвсем кротка.
Херцогът мълчаливо се усмихна в полумрака на стаята.
Можирон не си даде труд да окаже на принца и най-малкия от знаците на внимание, които беше длъжен да оказва на толкова високопоставено лице — да му се поклони, излезе от стаята и затвори вратата след себе си, като два пъти превъртя ключа.
Принцът запази през цялото време пълно безразличие, но щом шумът от ключа в ключалката стихна, той прошепна:
— Пазете се господа, мечката е много хитър звяр.
Глава 12
Разпети петък
Като остана сам, херцог д’Анжу, който знаеше, че сега най-малко един час няма да го безпокоят, измъкна стълбата изпод възглавницата, разви я и най-старателно я провери възел по възел, стъпало по стъпало.
— Добра стълба — каза той, — мога да бъда спокоен — не ми я предлагат, за да си счупя врата.
Разпъна стълбата по дължина и преброи тридесет и осем стъпала на разстояние петнадесет дюйма едно от друго.
— Какво пък, напълно подходяща дължина, ще стигне — реши той — и от тази страна няма защо да се страхувам.
Замисли се за минута.
— А! Ясно — каза той, — проклетите миньони са ми пробутали стълбата. Те ще ми позволят да я завържа за балкона, а като започна да слизам, ще влязат в стаята и ще срежат въжето — ето къде е капанът.
Но като поразмисли малко, реши:
— Не, това е малко вероятно. Те не са такива глупаци, за да повярват, че ще започна да слизам, без да подпра вратата, а при подпряна отвътре врата ще имам време да избягам, преди да се появят в стаята. Би трябвало да са взели предвид това. А аз ще постъпя точно така — продължи той, оглеждайки стаята. — Разбира се, че така ще направя, ако реша да бягам.
Впрочем, как мога да мисля, че искат да ме измамят с тази стълба от шкафа на кралицата на Навара. Та в края на краищата освен сестра ми Маргьорит никой не би могъл и да знае за нея.
— Но кой ли е този приятел? — мъчеше се да отгатне той. — Бележката е подписана: „Приятел.“ Да помислим кой от приятелите на херцог д’Анжу би могъл да бъде така добре запознат с шкафовете в будоара на сестра ми.
— Бюси! — извика той.
И наистина Бюси — кумирът на толкова дами, Бюси — героят в очите на кралицата на Навара, която писа за него в мемоарите си, че при всеки негов дуел тя трепери от ужас; Бюси, който можеше да си държи езика зад зъбите и познаваше тайните на тези вградени шкафове — не беше ли Бюси единственият приятел, на когото наистина можеше да се разчита, не беше ли хвърлила именно неговата ръка бележката?
Смущението на принца се увеличи.
Но всичко говореше за това, че автор на бележката е Бюси. Херцогът не знаеше всички причини, поради които Бюси беше недоволен от него. Той не знаеше за любовта на младия човек към Диана дьо Меридор, макар и да хранеше известни подозрения за това. Сам влюбен в Диана, херцогът не можеше да не разбира, колко трудно би било за Бюси да вижда тази млада, прекрасна жена и да не се влюби в нея. Но тези леки подозрения бяха засенчени от други, по-убедителни съображения. Бюси му беше предан и не можеше да бездейства, когато неговият господар бе лишен от свобода. Като човек на риска, той не можеше да не се съблазни от опасността, свързана с едно такова бягство. Той е решил да отмъсти на херцога по свой начин — като му върне свободата. Няма какво да се съмнява — Бюси е написал бележката, Бюси чака долу.
За да разбере истината, херцогът отиде до прозореца. През спусналата се над реката мъгла херцогът различи три продълговати силуета — навярно конете и още нещо тъмно, приличащо на два стълба, забити в крайбрежния пясък — това сигурно бяха двама души.
Двама, точно така — Бюси и неговият верен Одоен.
— Много съблазнително — прошепна херцогът, — и капанът, ако това е капан, е направен така майсторски, че и да падна в него, няма да ме е срам.