Франсоа погледна през ключалката в преддверието и видя четиримата си пазачи. Двамата спяха, а другите двама, наследили от Шико шахматната дъска, играеха шах.
Той загаси светлината.
След това отвори прозореца и се наведе над перилата на балкона.
Пропастта, която се откри пред погледа му, изглеждаше още по-застрашителна в тъмнината.
Но чистият въздух и пространството притежават непреодолима притегателна сила за затворника и когато Франсоа се върна в стаята, той почувства, че се задушава.
Това чувство беше толкова силно, че в съзнанието на херцога проблясна нещо като отвращение към живота и безразличие към смъртта.
Учуденият принц си въобрази, че мъжеството му се е възвърнало.
И тогава, в тази минута на духовен подем, той грабна копринената стълба, закрепи я за перилата на балкона с железните куки от единия й край, след това се приближи до вратата и я затрупа с мебели. Убеден, че за да бъде разрушена тази сигурна преграда ще трябват най-малко десет минути, повече, отколкото са нужни, за да стигне до последното стъпало на стълбата, принцът се върна при прозореца.
Той потърси с поглед конете и хората на брега, но там вече нищо не се виждаше.
— По-добре — прошепна той — по-добре да бягаш сам, отколкото с приятел, когото познаваш добре, да не говорим пък, ако въобще не го познаваш.
А междувременно навън падна непрогледна тъмнина, в небето проблясваха първите предвестници на настъпващата буря, силни гръмотевици се чуха в мрака. Огромен сребрист облак с формата на легнал слон се простираше от единия до другия край на реката. Тялото на слона опираше в двореца, а хоботът му като безкрайна дъга обвиваше Нелската кула и се губеше някъде на юг в покрайнините на града.
Изведнъж мълния озари огромния облак за секунда и на принца му се стори, че забелязва долу в рова тези, които той безуспешно търсеше на брега.
Изцвили кон. Нямаше място за съмнение — чакаха го.
Херцогът опъна стълбата, за да провери дали е закрепена добре, след това прекрачи перилата и стъпи на първото стъпало.
Невъзможно е да се опише ужасът, който бе обзел в този момент сърцето на затворника. Тази несигурна копринена стълба беше единствената му опора, единственото му спасение от страшните закани на брат му.
Но щом стъпи на първото стъпало, принцът веднага усети, че стълбата не се разклати, както той очакваше, а се изпъна. Тя не се завъртя, което би било естествено в подобен случай, и второто стъпало веднага се оказа под другия му крак.
Но кой — приятел или враг, държеше долу стълбата? Какво го чакаше — протегнати за прегръдка ръце, или ръце, стиснали оръжие?
Принцът бе завладян от непреодолим ужас. Лявата му ръка все още стискаше перилата на балкона и той посегна да се върне обратно.
Невидимият човек, който очакваше принца долу до стената, сякаш се досети какво става в душата на принца и Франсоа усети как стълбата няколко пъти лекичко трепна, като че ли да му придаде сили.
— Долу държат стълбата — каза той, — значи не искат да падна. По-смело!
И той продължи да слиза. Стълбата бе здраво опъната — като дървена.
Франсоа забеляза, че се стараят да държат стълбата на разстояние от стената, за да му бъде по-лесно да слиза по нея. Тогава той като стрела се спусна надолу, по-скоро плъзгайки се на ръце, отколкото стъпвайки, без да мисли за обточения с кожа плащ.
Почти беше стигнал до земята, която, както инстинктивно усещаше, бе близко, когато изведнъж чифт силни ръце го подхванаха и един глас му прошепна на ухото две думи:
— Вие сте спасен.
След това го отнесоха до отсрещната страна на рова и му помогнаха да се изкачи по пътеката сред сриналата се земя и камъните. Най-после той стигна до върха. Там горе ги очакваше втори човек, който хвана принца за яката и го изтегли нагоре, и като оказа същата услуга и на неговия спътник, прегърби се като старец и затича към реката.
Конете бяха там, където Франсоа ги видя още в началото.
Принцът разбра, че връщане назад няма — той изцяло е във властта на своите спасители.
Хвърли се към един от конете и скочи на седлото, двамата му спътници го последваха.
Същият глас, който преди шепнеше в ухото му, каза също така тайнствено и лаконично:
— Напред!
И тримата препуснаха в галоп.
„Засега всичко върви добре — помисли принцът — да се надяваме, че краят на тази история няма да се различава от началото.“
— Благодаря, благодаря, мой храбри Бюси — тихичко прошепна принцът на спътника си отдясно, завит до носа с огромен кафяв плащ.
— Препускайте — отговори той изпод плаща.
И сам даде пример, и конете като черни сенки полетяха напред, отнасяйки своите ездачи.