— Бъди спокоен. Взел съм присърце твоето раняване.
— Обещавате ли ми пълно удовлетворение?
— Кълна се, че ще останеш доволен. Какво, още ли се колебаеш?
— Монсеньор, толкова добре ви познавам.
— Казах вече, отиваме; за това тепърва ще се говори.
— Ето че и вашата работа се уреди — пошепна Бюси на ухото на графинята. — Докато двете мили братлета, които не могат да се понасят, се вчепкат в нечувана кавга, вие ще можете да издирите своето ненагледно мъжле.
— Е, как — попита херцогът, — какво реши? Може би ти трябва още да дам тържествено думата си на принц?
— О, не — отвърна Бюси, — вашата дума ще ми навлече само нещастие. Е добре, да става каквото ще, идвам с вас, и нека се опитат само да ме оскърбят — ще съумея да отмъстя за себе си.
И Бюси зае обичайното си място до принца; новият му паж го следваше неотстъпно, сякаш вързан за своя господар.
— Да те оставим самичък да отмъщаваш за себе си? В никакъв случай! — каза принцът в отговор на заплахата, прозвучала в думите на Бюси. — Не трябва да имаш грижа за това, храбри ми рицарю. Сам ще се погрижа за възмездието. Послушай — добави той шепнешком, — аз знам кой се е опитвал да те убие.
— Я виж! — възкликна Бюси. — Нима ваше височество сте се постарали да устроите издирване?
— Аз ги видях.
— Тоест как така сте ги видели? — изненада се Бюси.
— Ами така. Сблъсках се с тях край Сент-Антоанските порти. Те ме нападнаха и едва не ме заколиха вместо теб. Дори не подозирах, че именно теб причакват, разбойниците му ниедни… Иначе…
— Какво иначе?
— А новият ти паж беше ли с теб в тази история? — попита принцът, без да завърши заплахата си.
— Не, монсеньор — каза Бюси, — бях самичък; а вие, монсеньор?
— Аз ли? С мен беше Орили. А защо си бил самичък?
— Исках да запазя репутацията си на храбрия Бюси, с която ме наградихте.
— И те те раниха, така ли? — попита принцът, побързал, както обикновено, да отговори на удара с удар.
— Чуйте ме — каза Бюси, — не бих желал да им давам повод за ликуване, но аз получих превъзходен удар с шпага, бедрото ми е пронизано дълбоко.
— Ах, негодници! — възмути се принцът. — Орили беше прав, те наистина са замисляли предварително това злодейство.
— Вие сте видели засадата, с вас е бил и Орили, който владее шпагата почти толкова виртуозно, колкото и лютнята, и Орили е предупредил ваше височество, че тези хора имат нещо лошо наум, и сте били двама, а те само петима! Защо не ги задържахте и не ми дойдохте на помощ?
— Проклятие! Какво искаш? Откъде можех да знам кого чакат в засада?
— „Продъни се, нечиста сила!“, както казваше крал Шарл IX при вида на приятелите на крал Анри III. Но вие не сте могли да не помислите, че те имат предвид някого от вашите приятели, а тъй като в Париж единствено аз се осмелявам да се нарека ваш приятел, не е било трудно да се досетите кого са очаквали.
— Наистина, прав си, мой скъпи Бюси — призна си Франсоа, — това някак не ми дойде наум.
— Къде ще ви дойде на вас… — въздъхна Бюси, сякаш намерил за безсмислено да довърши онова, което би искал да каже за своя покровител.
Те пристигнаха в Лувъра. Херцог д’Анжу бе посрещнат пред портите от един капитан и стражите. Капитанът имаше строга заповед да не пуска никого в Лувъра, но естествено тази заповед не можеше да важи и за първата особа в държавата след краля. Ето защо принцът мина със свитата си под арката на подвижния мост.
— Монсеньор — обърна се към принца Бюси, след като влязоха в главния двор, — отивайте да вдигате шум при краля, но не забравяйте за онова, в което ми се клехте, а аз самият ще ида да кажа две думи на един свой приятел.
— Зарязваш ли ме, Бюси? — обезпокои се Франсоа, на когото присъствието на неговия любимец придаваше смелост.
— Налага се, но нека това не ви смущава, бъдете сигурен, че ще се появя в разгара на вашата кавга. Крещете, монсеньор, крещете, дявол да го вземе! Съдерете си гърлото, за да ви чуя, нали разбирате, ако не чуя гласа ви, няма да ви дойда на помощ.
И, възползувал се от това, че херцогът влезе в парадната зала, Бюси се промъкна през страничната врата заедно с Жана.
Бюси се чувстваше в Лувъра като у дома си. Той се изкачи по тайните стълби, премина през два или три безлюдни коридора и се озова в някакво подобие на антре.
— Почакайте ме тук — каза той на Жана.
— Ах, боже мой, сама ли ще ме оставите? — разтревожи се младата жена.
— Принуден съм — отвърна Бюси. — Трябва да проуча пътя и да подготвя излизането ви на сцената.