Ако се съди по това, как този благороден сеньор напето язди и пришпорва своя стар Жарнак, човек би могъл да го вземе за един от онези престарели годеници, които придружават навсякъде своята млада любима и не свалят от нея очи.
Няма да описвам това дълго пътешествие.
Освен изгрева и залеза на слънцето нямаше нищо съществено.
Понякога Диана, загубила търпение, скачаше от кревата, когато прозорците на странноприемницата биваха все още посребрени от лунната светлина, събуждаше барона, разбутваше здраво спящите слуги и те тръгваха на път под яркото сияние на луната, за да спечелят няколко левги в това дълго пътешествие, което се струваше на младата жена безкрайно.
И трябваше да я видите тогава, когато насред път тя изведнъж пропускаше напред Жарнак, горд, че е изпреварил всички, след това слугите, и оставаше сама на някое възвишение — да погледне, не ги ли следва някой. Като се убедеше, че долината е безлюдна и по нея не се вижда нищо друго освен разпръснати по ливадите стада или безмълвната камбанария на някое градче, извисяваща се далеч назад, тя настигаше своите, обхваната от още по-голямо нетърпение.
Тогава баща й, който я наблюдаваше скришом, казваше:
— Не се бой, Диана.
— Да не се боя? Но от какво, татко?
— Нима не гледаш дали не идва след нас господин дьо Монсоро?
— А, вярно… Да, гледам — отговаряше младата жена, поглеждайки назад.
Ето така, като преминаваше от едни опасения към други, от надежда към разочарование, към края на осмия ден Диана стигна в замъка Меридор и беше посрещната при подвижния мост от госпожа дьо Сен-Люк и мъжа й, които в отсъствието на барона бяха играли ролята на стопани в замъка.
И за четиримата започна такъв живот, за какъвто мечтае всеки от нас, когато чете Вергилий и Теокрит.
Баронът и Сен-Люк ходеха на лов от сутрин до вечер. По следите на конете им препускаха кучкарите. Кучетата като лавина се спускаха от хълма след някой заек или лисица и когато от гората се чуеше гръмкият шум на това неистово преследване, Диана и Жана, седнали една до друга върху мъха в сянката на дърветата, трепваха, но след това продължаваха отново своята нежна и пълна с тайни беседа.
— Разкажи ми — казваше Жана, — разкажи ми всичко, което се е случило с теб в гроба, та нали те смятахме за умряла… Погледни, глогът рони върху нас последните снежинки на своя цвят, бъзът ни праща своя опияняващ аромат. В клоните на дъба играят слънчеви зайчета. Ни полъх във въздуха, ни душа — в парка, земята трепери, уплашените елени бягат, а лисиците се крият в дупките си. Разкажи ми, сестричке, разкажи.
— Какво да ти разкажа?
— Та ти нищо не си ми разказала. Значи си щастлива? Но тогава какво означават тези сини сенки под прекрасните ти очи, седефената белота на твоите бузи, трептящите клепачи и устните, които напразно се опитват да се усмихнат… Диана, ти имаш какво да ми разкажеш.
— Не, не.
— Значи ти си щастлива… с господин дьо Монсоро?
Диана затрепери с цялото си тяло.
— Виждаш ли — възкликна Жана с ласкав упрек.
— С господин дьо Монсоро! — повтори Диана. — Защо произнасяш това име? Защо викаш тук този призрак, тук, където ни заобикалят дървета и цветя, където ние сме щастливи?
— Какво пък, сега зная защо под твоите прекрасни очи има сенки, защо тези очи така често поглеждат към небето, но все още не зная, защо твоите устни се опитват да се усмихнат.
Диана тъжно поклати глава.
— Струва ми се, беше ми казала — обви Жана със своята пълна бяла ръка раменете на Диана, — беше ми казала, че господин дьо Бюси се е отнесъл към теб с голямо съчувствие…
Диана почервеня така силно, че нежните й закръглени уши станаха алени.
— Този господин дьо Бюси е обаятелен човек — каза Жана.
И запя.
Диана склони глава на гърдите на приятелката си и подхвана с глас, по-нежен от трелите на пеещите в листата червоношийки:
— Дьо Бюси! — довърши вместо нея Жана и целуна весело приятелката си по очите. — Хайде, изречи най-после това име.
— Стига глупости — изведнъж каза Диана, — господин дьо Бюси не си и спомня вече за Диана дьо Меридор.
— Напълно е възможно — отговори Жана, — но аз съм склонна да мисля, че той много се харесва на Диана дьо Монсоро.
— Не ми говори така.
— Но защо? Нима ти е неприятно? Диана не отговори.
— Казвам ти, господин дьо Бюси не си и спомня за мен и добре прави… О! Аз се уплаших! — прошепна тя.
— Какво каза?
— Нищо, нищо.
— Слушай, Диана, ти пак започваш да плачеш, да се обвиняваш за нещо… Ти си се уплашила? Ти — героиньо моя? Ти не си имала друг изход.