— Да, така мислех… привиждаха ми се опасности, пропасти разсичаха земята под мен… Сега тези опасности, Жана, ми изглеждат призрачни, тези пропасти — та и дете би могло да ги прескочи. Уплаших се, казвам ти! О! Защо нямах време да помисля!…
— Говориш с гатанки.
— Не, не е така — силно развълнувана извика Диана и скочи на крака. — Не, не е моя вината, Жана, той не пожела това. Спомням си как стана всичко — положението ми изглеждаше ужасно, аз се колебаех, бях в нерешителност… Баща ми ми предлагаше своята подкрепа, но аз се страхувах… той, той ми предложи своето покровителство… но го предложи така, че не можа да ме убеди. Срещу него бе херцог д’Анжу. Херцог д’Анжу в съюз с господин дьо Монсоро, ще кажеш ти. Е, и какво от това? Какво значение има херцог д’Анжу и граф дьо Монсоро! Когато силно искаш нещо, когато истински обичаш някого, о, никакъв принц, никакъв граф не могат да те спрат. Виждаш ли, Жана, ако аз наистина обичах…
И Диана, изцяло в плен на своята възбуда, подпря гърба си в стеблото на дъба, сякаш душата й беше изтощила напълно тялото й и то беше останало без никакви сили.
— Слушай, мила моя, успокой се, разсъди…
— Казвам ти, ние се оказахме страхливци.
— Ние… О! Диана, за кого говориш? Това „ние“ е много красноречиво, мила моя…
— Искам да кажа — баща ми и аз. Надявам се, че не си си помислила друго… Баща ми е знатен човек. Той можеше да поговори с краля, аз… аз имам гордост и не се боя от тези, които ненавиждам… Но знаеш ли къде е тайната на моята страхливост — аз разбрах, че той не ме обича…
— Заблуждаваш се — извика Жана. — Ако ти вярваше в това, то в онова състояние, в което беше, ти би се обърнала към него с този упрек… Но ти сама не си вярваш, знаеш, че не е така, лицемерке — добавя тя ласкаво.
— Лесно ти е на теб да вярваш в любовта — възрази Диана и седна отново до Жана, — господин дьо Сен-Люк се ожени за теб против волята на краля! Той те отвлече от самия Париж, може би са те преследвали, ти му се отплащаш за изгнанието и кралската немилост със своите ласки.
— И щедро се отплащам — каза лудетината.
— Но аз, помисли малко и не бъди егоистка, аз, която този необуздан млад мъж обича — според неговите думи, аз, която привлякох погледа на неуморния Бюси — човека, който не знае поражение, аз допуснах да бъде огласен моят брак и да бъда представена на двора. След всичко това той дори не пожела да ме види. Аз му се доверих в параклиса на света Мария Египетска. Нямаше никой — само двамата наши довереници — Гертруда и Одоен, и аз — още по-вярна и от тях… О! Като си помисля само, достатъчно бе да има един кон, и Бюси можеше да ме отвлече още тогава, при параклиса, да ме закрие с полите на плаща си… В онази минута, знаеш ли, чувствах, че той страда, че е отчаян заради мен. Виждах помръкналите му очи, бледните напукани от треската устни. Ако той ме беше помолил да умра, за да върна блясъка в очите му, свежестта на устните му, бих го сторила… Аз станах и си тръгнах, и той дори не помисли да ме задържи за края на моята наметка. Почакай, почакай… О! Ти дори не можеш да си представиш как страдам… Той знаеше, че напускам Париж, че се връщам в Меридор, знаеше, че и господин дьо Монсоро… Ето, изчервих се, че господин дьо Монсоро не ми е мъж. Той знаеше, че тръгвам на път сама… и по пътя, мила Жана, аз непрекъснато се обръщах назад, все ми се струваше, че чувам копитата на галопиращия му кон, че ни догонва. Но не! Това беше само ехо! Казвам ти, той дори не си спомня за мен, пък и аз не заслужавам да тръгне след мен в Анжу, когато в двора на френския крал има толкова прекрасни и любезни дами, една усмивка на които струва повече от стотиците признания на една провинциалистка, погребала се в храсталаците на Меридор. Сега разбра ли? Убедих ли те? Нима не съм права? Нима не са ме забравили, не са ме пренебрегнали, моя бедна Жана?
Младата жена още не бе успяла да произнесе тези думи и в клоните на дъба се чу страшен трясък, от старата стена се посипаха парченца мъх и изкъртена мазилка, от зеленината на бръшляна и дивата черница скочи един мъж и падна в краката на Диана, която извика силно.
Жана побърза да се дръпне настрани — тя позна този мъж.
— Вие виждате, аз съм тук — прошепна на колене Бюси, целувайки края на роклята на Диана, който той почтително пое с разтреперана ръка.
На свой ред Диана позна гласа и усмивката на графа и поразена в сърцето, задъхана от това неочаквано щастие, разтвори обятия и почти припадна на гърдите на онзи, когото току-що беше обвинявала в безразличие.